Магдалена Костова-Панайотова

В епохата на културната трансформация картата на световната литература се променя динамично. В тази карта все повече място придобиват творбите на „преведените хора“, писатели, идващи от гранични зони, които успяват да преодолеят различията, включват се в новата западна литература, променяйки модела на контекстуализиране на литературата. Творци като Милан Кундера, О. Памук, Дубравка Угрешич, Салман Рушди, Данило Киш навлизат в литературата с очевиден универсален потенциал за идентификация: тяхната световна слава не би била факт без елемента на културно разнообразие в творбите им. Днес писателите с двойно езиково и културно съзнание имат важен културен опит, защото те идват като посланици на трансформацията и привърженици на променените възгледи за културата и идентичността. Съществуването на тези творци в пространството „между“ изостря погледа и сетивата им, придава нов живот на литературата, пречупва диктати и норми, защото преводът на културите е от ключово значение за моделирането на динамична, многообразна, многопосочна литература. В този текст аз съм се спряла на един такъв автор и един негов сборник с разкази, а именно Йоко Тавада (Yoko Tawada), и нейната книга “Откъде започва Европа”.

Заедно с Казуо Ишигуро тя е сред най-интересните съвременни японски автори, писателка, която пише на два езика – японски и немски, – а творчеството ѝ обхваща два континента. На всеки от езиците тя публикува по десетки томове, някои произведения първо създава на японски, после превежда на немски, други пък пише на немски. Може би защото така тя усеща света – един път го осмисля чрез езика на първата си родина, а втори път – през езика на втората си родина (в Германия живее от 22-годишна). За разлика от някои писатели, които приемат чуждия език, Тавада, овладяла прекрасно немски, по думите на своите критици, продължава да осмисля някои понятия на японски, остава в истинския смисъл на думата двудомен, кроскултурен автор.

Авторка на поезия, есеистика, романистика, пиеси – Йоко Тавада непрекъснато се завръща към темите за езика, културата, идентичностите на човека и най-често го прави през пътуването. Пътуването между континенти, хора и култури в творчеството на Тавада е начин за обгръщане на разединения, чужд и различен свят, начин за съединяването му. Едновременно с това пътуването е и пътуване между различните същности на Аза – „разместен“ човек, граничен като култури и идентичности. Разкази за пътешествия, в които се разкрива опитът на човека, проблясъци на философски фрагменти, размисли за пътя на всяко същество, за езика, опит да се осмисли действителността през културите и митовете – всичко това можем да открием в книгата „Wo Europa anfängt“, публикувана на немски през 1991, преведена на английски през 2002 под заглавието „Where Europe Begins“.

Ако езиците, на които говорим, ни помагат да се определим, „свързват ни – по-силно от парите“ (TAWADA, 2002), то какво се случва с идентичността на хората, които пътуват между културите като през времена и пространства?

В този том два от разказите са написани на японски („Баня“ и „Спорове“), а останалите – на немски. Три от другите – „Разказвачи без души“,„Консервирани чужденци“ и „Талисман“, – се появяват в сборника „Талисман“. Японският текст съзнателно е съотнесен в естетически план с немския.

Тавада е автор, който работи с езика на нивото на фразите, идиомите, буквите, тя преработва части от обичайния език така, като че ли отделните части са монади, с които може да работи без връзка с другите граматични конструкции. Пишейки на немски, тя се намира едновременно в и зад пределите на езика, остава свързана с японската култура и в същото време включва знанията си за немската литературна традиция. Тази многослойност на текстовете ѝ ги прави трудни за еднозначно дешифриране, кара читателя да преоткрива скритите тайни на езика, да ги разгадава и ефектът на очудняване е неминуем.

В книгата „Откъде започва Европа“ фрагменти, които имат завършена и логична сюжетна линия, се редуват с други, които напомнят сомнамбулни бълнувания – като яденето на бащата („Стафидени очи“), събуждането без ухо, изсмукването на езика („Баня“), бълхата в ухото, заради която докторът казва, че героинята е бременна и др.

Като сменя повествователни техники и се придвижва напред в пространството и назад в митичните времена, прескачайки от персонаж на персонаж, от тема на тема, от емоция на емоция, разказът създава абсолютната смесица от хиперреалност и фантазия. Някои от историите изглеждат съвсем реални със страховете и разочарованията на героите, а в други моменти реалността просто „полита“, изоставяйки персонажите, готови да се прегрупират и да продължат своето пътешествие.

Сборникът от стихове, разкази и фрагменти от дневник представя изключително митологично наситен дискурс, в който предания, легенди, разкази от детството и сънища се преплитат, а човекът, търсещ себе си, непрекъснато се раздвоява – отъждествява с мъжкото и женското, майчинското и дъщерното.

Една от ключовите теми, която минава като нишка в цялата книга, е темата за майчинството, за смъртта, за спасението и загубата: тема, която пронизва и други книги на Тавада. В първия фрагмент„Баня“ тази тема се наслагва върху темата за търсенето на свое лице, своя идентичност.

Люспите, които сваля всяка сутрин от себе си безименната героиня – описана неслучайно ту като преводачка, ту като машинописка, – отпращат и към историята за жената риба, и към собствената ѝ майка, чието лице е покрито със светещи люспи. Размиването на границите между дъщеря и майка, между изгорената жена и героинята, е принципно. Когато се връща у дома и се обръща към майка си, героинята чува думите си като синхронен превод.

„Окаасан, уаташи йо.” Аз отдавна не говорех японски. В думата окаасан (майка) аз срещнах своето предишно „Аз“ и когато казах ваташи (Аз), аз се почувствах така, като че ли бях мой собствен синхронен преводач (TAWADA, 2002, 8).

Кратко, стегнато и динамично, чрез смяната на позициите, чрез обърканите представи кой се завръща, Тавада предава болката и очакването на майката, майката, която забравя думите, когато дъщеря ѝ липсва, и търсенето на свой път у дъщерята.

Когато дъщерята пита майка си защо още пази костите на любимата ѝ мишка, майката отговаря:

– А ако тя се върне?

– Кой ще се върне? Аз никога повече няма да се върна, това е ясно.

– Но моята дъщеря все пак може да се върне. Тя прави кариера и после ще се върне.

– Аз повече никога няма да се върна. Дори да се върна, ще бъда някоя друга.

– А ти коя си?

– За какво говориш? Това съм си аз. (TAWADA, 2002)

Трансформациите на женското, преливането на младата жена в старата жена виждаме преповторени неколкократно в книгата: в твърдението, че ако мигнеш с очи, в единия случай се вижда момиче, в другия – старица, в приказката за изведнъж остарялото момиче, което пие „чужда вода“. У Тавада всеки мотив като че ли се подхваща от друг и се прелива, удвоява и утроява с варианти, за да се удържи в сюжета на единната идея.

Мотивът за майката, която губи паметта и думите си, когато дъщеря ѝ я няма, се удвоява в разказа за майката художничка, паднала от влака и изгубила паметта си, която само понякога нощем чува влака и тича, за да намери децата си. Част от търсенето на своя Аз, пътуващ по света, продължава да се завръща към майчинското, към родното. Може би затова и човек пътува напред, към непознатото, към Европа, а духът му е още назад, в Япония, както твърди разказвачката.

Търсенето на своя път в „Баня“ се разкрива като липса, глухо ехо, разговор, в който има само въпроси, на които никой не отговаря. Повтарящ се фрагмент тук е телефонът, който звъни, но никой не го вдига или разговорът не се състоява. Писмата нямат никакъв адрес. Разпадналата се връзка между хората, отчуждението са предадени като онтологични състояния на света. Телефонната кабина в друг фрагмент е видяна като изповедалня, после като космически кораб, тя носи светлината на извънземната нужда от Другия и едновременно с това разговорът е по-скоро монолог. Удвояването на мотиви е принципно за тази писателка.

Още едно удвояване на мотива за женското лице и грима виждаме в сравнението на земята: картата на света е видяна като фотография, по която хората с помощта на грим коригират лицето на земята. Оттук гримът е осмислен като очертаващ измисленото лице. Без грима лицето е прозрачен гроб. Разпознаването е невъзможно – така завършва този фрагмент, задавайки отговори на негласно зададени въпроси. За кого се рисува всяка сутрин героинята, за кого се рисува земята, за да заприлича на своята карта? Що за диалог е този, в който си загубил езика и си забравил буквите? Въпросите продължават и в другите фрагменти от книгата.

С темата за майчинството и жертвата е свързан и мотивът за куклата. В „Баня“ се появява куклата от коприна. Малко по-горе в текста повествователката е заявила, че жените са от коприна, а мъжете – от дърво. Жената – копринена кукла – в хода на цялата книга се асоциира с инициацията и с жертвеността.

Куклата се появява и в легендата за времената, в които гладът е карал жените да убиват децата си, за да могат те да оцелеят. Така куклата кокеши (в превод на героинята: накарай детето да си отиде), която правят, за да помнят, че смъртта на детето е тяхното оцеляване, е сравнена с матрьошката, чиято праистория, според разказвачката, идва от Япония. Матрьошката е видяна като „душата на пътешествениците, които, заспивайки в Сибир, мечтаят за столицата“ (TAWADA, 2002). Но в контекста на цялостното внушение изчезващите една в друга кукли матрьошки напомнят за изчезващите деца и така куклата се превръща в символ на копнежа – изпитание, пътуване в неизвестното.

Пътуването в тази приказка е видяно като спасение за болната майка, но индиректно то е осмислено като състаряващ опит. В друга приказка от пътуването мотивът за жертвеността отново се явява през легендата за майката, която жертва детето си заради загубения огън на общността. В географски план мотивът за майката и напусналото я дете се повява чрез Япония, видяна като детето на Сибир, което се е обърнало с гръб към майка си и плува в Тихия океан, напомняйкиморски кон, което на японски Тавада превежда като Tatsu-no otoshigo, „загубеното дете на дракона“ (TAWADA, 2002, 127).

Географските топоси в книгата са част от начина, по който повествователката осмисля културните връзки между Изтока и Запада. За Тавада Европа не са отделните нации, а пространство и време, което не може да бъде постигнато без своите основи. Стълкновението на Япония със стария свят и с нова Америка играе важна роля в създаването на японската култура. В текстовете на Тавада отражението на междукултурните контакти винаги е преплетено, паметници на японската древност се асоциират с отпратки към европейската античност, митове от Изтока отпращат към случки от ново време, при това връзките в тези междукултурни контакти се строят и вертикално, в глъбинните слоеве на културата, и хоризонтално географски между Япония и Европа. Преосмислянето на културните модели отразява критически усвояването им. Женската фигура на Европа се вписва в темата за женскостта, загубата на езика и търсенето на идентичността.

Доколкото срещата с Европа е митична среща с произхода, в „Откъде започва Европа“ (1991) стратегията на писмото на Тавада удържа различни гледни точки, а преводът на културите се осмисля като разрешаване на противоречието свое – чуждо. При това тук откриваме и догадката, че своето може да се намира в чуждия свят.

Тавада пренаписва Европа, преосмисля нейното място. Образът на „изгубеното дете на дракона“ не само предава идеята за разбита културна познатост, но в буквален смисъл проблематизира идеята за културна принадлежност. Водата като символ, който пронизва тази книга от самото начало, разрушава представата за света като твърдина, защото тя, водата, обхваща всичко и идеята за границата в средата на света като географско въплъщение на пропастта, на дупката, се явява чрез езерото Байкал: както разказвачката обяснява – водният състав на езерото напомня състава на морската вода. Байкал всъщност проблематизира разделението на Изток и Запад, езерото се превръща в пропусклива преграда, дупка (пак там, 135).

Езиковите игри в текста сближават значенията на източното и западното, миналото и настоящето в геополитическа текстура, която позволява едно различно възсъздаване на историята. Точно както историята на изгнанието е историята на изгубеното и недоразказаното.

Отпратките към легенди (дяволския мост в Хамбург), приказки (Спящата красавица), предания, културни текстове са повече и са ключово подбрани, преизговарящи западното и източното от подвижни позиции. Сред тях се открояват „Хамлет“, един от емблематичните текстове на западната култура, и „Мадам Бътерфлай“, западния поглед към японската култура.

Отпратки към руската литература виждаме на различни места в книгата. Тъгата на родителите по Чеховите „Три сестри“, съответно тъгата на героинята, идеята за Москва като град, в който не пристигаш, но мечтаеш за него, пресъздава града като митично понятие.

Преображението на буквите в майка, риба, морско конче, нож, който прерязва пъпната връв, вулкан и накрая чудовище завършва със „странния плод, който преди не бях пробвала; ябълка“ (TAWADA, 2002).

Асоциациите на този фрагмент отвеждат едновременно към символа на американската технология Apple, но и към идеята за първородния грях. Отхвапвайки от ябълката, героинята става част от стария европейски сюжет на съблазнената Ева („Разбрах, че се намирам в самия център на Европа“. пак там).

Частната история за изгнанието е вписана в колективното изгнание като разказ. Плодът и водата като митологически символи отвеждат към Запада и Изтока, а отхапването на ябълката е пътят към влизане в Писанието. Хибридното усещане на идентичността е метод, който надхвърля обичайния език и в междукултурното общуване търси нови вариации на сближение. Изостреният поглед на разказвачката на тези истории вижда хората като думи, които образуват изречения, а града – като текст. Тя разсъждава върху немската дума за клетка, опитва се да осмисли звученето на японския за чужденеца като „квакане на жаби“, създава словесни вериги и опипва различни форми и размери. Във финала на сборника се обиграва буквата Z (Maga z ine, Fro z en, Reali z ation) като усещане за множеството значения, но и едновременно с това като опипване на езика: сам, друг, нула (zero) .

Синтезът на културите е възможен само при дистанция между своята и чуждата култура, според Йоко Тавада (СИМЯН, 2018, 196). За нея „дистанцията“ е гносеологическа предпоставка за разбирането на реалността. Дистанцията, отчуждението, заминаването в текстовете на Тавада са същностният отговор на човека към света.

Макар желанието за близост да го има („Разбрах, че трябва да се хвана за нещо. Например ключа от пишещата машина, книга или ръката на друг човек“ – във финалния фрагмент „Гост“, гл. 9), разказвачката изпитва неизменна трудност да се заземи, да остане на една земя, осмисляйки я като дом. Може би тук трябва да кажем, че всички персонажи на Тавада не създават трайни емоционални връзки, тягата към другия човек е по-скоро недоразумение или нежелание да бъдеш сам, отколкото съпричастие и обич. Човекът, който се усеща гост в огромния свят, не разчита на трайни връзки. Всеки човек за писателката е като остров, който тежнее да се добере до континента, за да се оттласне нататък. Пътуването чрез книгите може би е единственият начин островът да доближи друг остров.

Като част от съвременната кроскултурна литература, Йоко Тавада става част от промяната на тъй наречения западен канон, като Казуо Ишигуро, Салман Рушди, Видиадхар Найпол, Франсоа Чън, Ейми Тан, Ханиф Курейши, Амин Маалуф, Ана Мой, Майкъл Ондатджи, Хамид Мохсин – писатели, родени на Изток, но живеещи на Запад, главно в Европа, и формиращи един нов литературен модел, в който си дават среща културните различия, творци, за които писането е явление в зоната на третото пространство и както Изтокът, така и Западът са по-скоро въображаеми конструкти, които те осмислят в съответствие със собствената си сложна идентичност. Знаем колко е трудно писателите, идващи от една малка държава, граничен регион или пишещи на «малък» език да срещнат своя читател. За тези трудности в своите книги години наред пише например Дубравка Угрешич, също крокултурен автор с нелека съдба. Факт е обаче, че с усилията на «преведените» писатели старият еворпейски канон не е вече същият.

Общият тематичен център на писателските послания откривам в успоредицата на паралелните сюжети за пътуването, търсенето на своята идентичност, преодоляването на границите и себеполагането в света отвъд, света на въобразеното свое пространство. В семантичните премествания и трансформации тези творци прeбивават между два свята (in between) и именно особената авторова идентичност позволява да се изяви тяхната индивидуалност.

Текстът е част от оперативната работа по национална научна програма „Развитие и утвърждаване на бъларитсиката в чужбина.

Литература

СИМЯН – SIMYAN, Tigran. Yoko Tawada – a “boundary” person and writer. Idei i idealy – Ideas and Ideals, no. 4, vol. 2, pp. 193–206. doi: 10.17212/2075-0862-2018-4.2-193-206, 2018

СОБЕЛ – SOBELLE, Stefanie. Interviews Susan Bernofsky Walks the Tightrope: An Interview About Translating Yoko Tawada’s “Memoirs of a Polar Bear”. Los Angeles rewue of books, 9 nov. 2016 - https://lareviewofbooks.org/article/susan-bernofsky-walks-the-tightrope-an-interview-about-translating-yoko-tawadas-memoirs-of-a-polar-bear/

ТАВАДА – TAWADA, Y. Where Europe Begins. Trans. Susan Bernofsky and Yumi Selden. New York: New Directions, Print., 2002, електронен ресурс - https://e-libra.ru/read/592311-where-europe-begins.html

Проф. дфн Магдалена Костова-Панайотова е преподавател в Катедрата по славистика на Филологическия факултет на Югозападния университет. Автор на 11 монографии и учебници. Интересите й са в областта на сравнителното литературознание, медиазнанието, история и теория на литературата.

Kontakt: panayotova@swu.bg