Мария Пилева

Неразривно свързана с мисионерската дейност е работата на американеца Флойд Бляк (1888–1983) в България между 1926–1942 г. Скоро след като „откриват българите“ към средата на XIX век в Европейската част на Османската империя, мисионерите започват широка просветна и културна дейност сред тях – откриват мисии, училища², печатници³, образователни центрове, църкви. За нуждите на своите училища те превеждат американски учебници или написват нови, печатат проповеди, нравоучителна и религиозна книжнина. Издателско-литературната и учебникарската им дейност включва „Бележки върху граматиката на българския език” (1844) от Елайъс Ригс; Чарлс Морс съставя българска граматика (1852), българо-английски и английско-български речник (1860). Тези издания са ценен извор на систематизиран материал за българския език и мост към създаването на книжовна наддиалектна норма на широка източнобългарска основа, а цялостният превод на Библията утвърждава книжовния език (1871). Мисионерите отделят особено значение на превода не само на религиозна литература и библейски книги, но и на научна и художествена литература⁴. Албърт Лонг превежда „Колибарската дъщеря“ (1864), класическата творба „Пътешественикът“ на Джон Бъниан (1866) (вж. ПИЛЕВА, 2018, с. 251); съвместно с И. Ригс превеждат „Свещенни песни с правила за пеене“ (1866), съавтори са на „Речник на Светото писание“ (1884). Двамата лингвисти и богослови Лонг и Ригс задават солидни критерии за качествен превод, следвани дълги години от техните ученици и последователи, от които се изисква високо ниво на владеене на английския език, но и солидни познания на българския.

Наследник на духовното дело на Джеймс Кларк (1832–1916) – основателя на Пловдивското мъжко училище и дългогодишен директор на Американския институт в Самоков – Флойд Бляк продължава образователната традиция на американските мисионери. Получил солидно образование в Карсън-Нюмън колидж в Джеферсън сити⁵ с приоритет английска литература, Бляк пристига в Константинопол през 1911 г., за да работи като преподавател по английски и латински език в Робърт колеж, а по-късно става и професор по латински. Избран е за директор на Американския колеж в София (1926), обединил и реорганизирал училищата за обучение на момичета и момчета от Самоковската мисия за учители, религиозни служители, преводачи. Бляк привлича повече ученици от различни слоеве на обществото и го развива до най-уважаваното учебно заведение в България през 1930-те с акцент върху английския език, широко хуманитарно обучение, българска история, език и литература⁶, съгласно националната училищна система на страната (БЛЯК, 1992, с. 130).

През 1944 Бляк е назначен за президент на Робърт колеж и Американския девически колеж (слети в една институция) в Истанбул, след като в началото на учебната 1942/43 г. принудително напуска България поради обявената война на САЩ. Американският колеж в София е подчинен на Министерството на просветата, архивите му са унищожени, библиотеката, наброяваща над 13 000 тома, разпиляна до голяма степен⁷.

Освен редовните отчети, рапорти, писма, които публикува на английски за българската мисия, както всички негови предшественици, Флойд Бляк пише главата „Местните училища“ от Constantinople today, Clarence R. Johnson, ed. (New York: Macmillan, 1922; р. 369–418), а книгата му със спомени „Американският колеж в София“, издадена през 1958 в малък тираж в САЩ, задълго остава инкриминирана поради идеологическата цензура и едва през 1992 г. е преведена и отпечатана на български език. Той е от малцината, които превеждат и художествена литература от български на английски. В сп. „American Bulgarian Review“, 1957, Vol. 7, №2-3 на с. 21–24 се откриват публикувани два от неговите преводи – Masterpieces of Bulgarian literature (Шедьоври на българската литература), както е посочено в началото.

Списанието не се радва на особена популярност; най-пълни годишнини са налични единствено в Института по История на Българската Емиграция в Северна Америка „Илия Т. Гаджев“. В него се публикуват материали за годишнини на американските училища в България, сведения за Робърт колеж, изследвания на историци за българската литература, език, култура, история, политически коментари, статии за живота на царското семейство – М. Луиза и Симеон II, за проблемите на колективизацията, болшевизма, комунизма, за десталинизацията; желязната завеса, свободата и тиранията и др.; като част от тях са на английски, другата – на български език, сред които се откриват и художествени текстове в поезия и проза на утвърдени имена като Ст. Михайловски, Пенчо Славейков и др.

Появата на художествените преводи от български на английски от Ф. Бляк е закономерна, особено ако се проследи научният му интерес и опит. В началото на първия – прозаичен откъс – е посочен авторът Йордан Йовков, а в края са добавени кратка бележка за Ф. Бляк и фактът, че двамата се познават лично.

Разказът „Борба до смърт“ е публикуван във в. „Зора“, 16, № 4635 от 9.12.1934 и с много малки промени включен в сборника „Ако можеха да говорят“ (1936)⁸. Централно място в светоусещането на Йовков заема потопеността му в „християнската мисловност и чувствителност, свързаността му с новозаветното предание и активното му съотнасяне към образа на света, постигнат в него“ (ТИХАНОВ, 1992, с. 156). Вярващ в скритото добро и у зверовете, за художника анималист Йовков „нямаше добри и лоши. Той еднакво обичаше и домашните животни, и дивите зверове. Беше искрено убеден, че в душата си нито едно от тях не е зло и че само околните условия и нашето преследване ги правят такива“ (ПЕТКОВ, 1937, с. 94). Още приживе Йовков е сред най-често превежданите български автори, откриват се и критически статии в чуждата периодика, както и едно триезично издание от 2003 г. (Tribute to Yordan Yovkov: in 3 languages). До днес около 70 творби на Йовков са преведени на над 25 езика, сред които чешки – един от първите („Шибил“, 1928), полски, френски, немски, английски, шведски, арабски, китайски, хинди, японски. По-късно в „American Bulgarian Review“ е публикуван и разказът „Кошута“ на български език (1959, Vol. 9, № 2). Списанието обаче не е посочено като източник в Био-библиографията за текстове и преводи на Йовков (1980).

Заглавието „Борба до смърт“ е преведено коректно с „A Fight to death“. Началото на разказа маркира хроноса чрез библейския празник Богоявление, преведен с Epiphany (Епифания), който в източната църковна традиция е познат като Theophany (теофания) и би бил по-точен превод. Но това е специфичен термин⁹ и се изисква богословско познание както на западната, така и на източната църковна традиция.

Прави впечатление успехът в предаването на точната поетика и ритъм на текста, натрупването на епитети, като словоредът, доколкото позволява английският, следва българския оригинал. Напр.:

Почти няма сливане или разделяне на изречения от оригинала. Само едно изречение липсва в превода, както и няколко отделни лексикални единици, което обаче не се отразява на качеството, нито на съдържанието. Стриктното следване на българския оригинал не пречи на четивността на разказа, а образността при описанията е постигната и в английския превод, напр. в пасажа за огромното, подобно на каракачанка, различно от останалите куче:

Транскрибирани са българските реалии и зооними: Анадолец¹⁰, Паша¹¹, единак – Anadolets, Pasha, edinak. козявици – вид наколенки, предпазващи колената – са преведени с goatskin leggings (букв. гамаши от козя кожа), саята – място за добитък с навес – преведена с fold, цървули – с moccasins, които са добри преводни варианти.

В специфичната реч на героите са предадени възклицанията, но маркирането на диалектните особености се оказва нерешима задача: дошел – has come; ще му доде дохак – will take care of him. Този фразеологизъм с простонародното наречие от араб. през тур. haκ ’право, справедливост’, означава „успявам да се справя с вироглавството, упорството на някого или да преодолея нещо“ (РЕЧНИК, 1984, с. 354). Но в случая на английски е изгубило колорит. Агъла – кошара, заградено място за овце – е преведено с corner outside, вероятно разчетено като „ъгъл“; но при втората употреба в текста има връщане към оригиналното значение – shelter. Гад (животно, гадина) е предадено по няколко начина: something dreadful, a terrible beast, an accursed creature; издавил – с немаркираното killed; месечина – с moon; дирите – с tracks; да обади на Василя – to inform Vasil, раззинали уста – с wide open jaws.

В последната част на разказа има известно разминаване с времената – „Петър прибираше овцете в саята, а сам, както по-рано, лягаше на вратата. Той не виждаше вече вълка, но знаеше, че дохожда, чуваше ръмжение, чуваше тракане на зъби, кучетата лаеха като попарени. На другия ден Петър разглеждаше дирите по снега. Той беше доволен, усмихваше се: все по-далеч и по-далеч се местеха дирите на вълка.“ На български глаголните форми са в мин. несв. вр., 3 л., ед. ч., с които се предава повторителност на действието. На английски повечето са в past simple tense (минало просто) – collected, lay, saw, knew, heard, barking, saw, was satisfied and smiled; означаващо еднократност и завършеност на действието в миналото. Но като цяло текстът на английски е коректен и въздействащ.

Неочакваният, въпреки заглавието, финал за смъртоносната схватка на Анадолеца, попаднал в капана, но въпреки това победил вълка, препраща към началото с Богоявлението и символа на жертвата Христова, като е предаден коректно и добросъвестно на английски. Никакво посегателство върху внушенията на текста не си позволява Ф. Бляк. Затова и в превода може да се открие „ценностно значимата проекция към библейското“ (БАЕВА, 2002, с. 137). Когато не са пренебрегнати чистотата и логиката на мисълта, авторовата идея и мотиви, се постига „съотношението между цялото и неговите елементи, между формата и фразата, между фразата и отделните думи” (ЕТКИНД, 2013, с. 104).

Вторият превод, публикуван на страниците на същия брой „American Bulgarian Review“, е стихотворен. Заглавието е преведено с „O dear native land“, маркиращо близко отношение на привързаност, а в скоби е транскрибирано (Mila rodino), като в края са посочени място и дата – София, юни 22, 1936.

„Мила Родино“ е творба на Цветан Радославов (1863–1931)¹² от 1885 г. по повод завръщането му от чужбина за участие в Сръбско-българската война, отпечатана за първи път в учебниците по музика на Георги Байданов (1894) и на чешкия композитор Карел Махан (1895)¹³ и хармонизирана от Добри Христов. Самият Д. Христов я препоръчва като една от „десетте задължителни песни на всички учащи се в българските народни училища“ (ВЕЛИЧКОВА/ НИКОЛОВА, 2013, с. 56). За написване на мелодията Цв. Радославов използва известното в родния му край Свищовско (Дунавско) хоро, но тя е силно повлияна и от музиката на евреите ешкенази (вж. ВОЙНИКОВ, 2017, с. 303). Предполага се, че подтик за написването на творбата е чешкият патриотичен химн Kde domov můj (ВЕЛИЧКОВА/ НИКОЛОВА, 2013, с. 56). Самият Радославов споделя: „Неведнъж съм се възхищавал от прелестите на България, когато се завръщах през ваканциите от чужбина... И най-после можах да напиша текст, да изразя чувствата си към хубостите на своята родина и да намеря съответната нотировка..., защото... винаги изпитвах неизразим възторг, когато погледът ми обладаваше дивния простор на родината“ (цит. по АРШИНКОВ, 1985, с. 73). Сравнявана с „Марсилезата“ (КОПРИВЛЕНСКИ, 2000), популярна като химна „Шуми Марица“¹⁴ и пята често непосредствено след него, през 1964 творбата е избрана за химн на България с първия стих и припева, а останалото е пренаписано, за да открои дружбата със СССР. Но „още преди да бъде избрана за химн, песента „Мила Родино“ се вписва в ритуалните представи на времето..., тя е очертавала културните ареалии на българина и едновременно с това е вписвала много успешно индивида в една общност, предлагала му е така необходимата за времето личностна идентификация в големия колектив на нацията“ (АЗМАНОВА-РУДАРСКА, 2013, с. 62). Творбата става неизменна част от канона на емблематичните национални стихотворения, които са „приемливи за дадена общност символи на националния консенсус“ (KISS GY, 2005, р. 154).

Флойд Бляк обаче не превежда оригинала, а вариант, написан от Борис Тричков (1881–1944) през второто десетилетие на ХХ в., с който песента придобива известност. Тричков е познат основно със „Стълбицата“, създадена от него като система за нотно ограмотяване. Въпреки че няма специално музикално образование, той работи като дългогодишен учител по музика, автор и съставител е на над 100 публикации, вкл. учебни помагала¹⁵, песенни сборници, издател на месечно музикално педагогическо списание. Типичен музикант просветител, с внушителна теоретична подготовка в областта на тогавашната психология и педагогика; поради което делото му е наречено „цяла епоха в нашия училищен музикалнопедагогически живот“ (НИКОЛОВ, 1957, с. 155). Развива се във времето на първите български композитори Панайот Пипков, Маестро Атанасов, Добри Христов и др., когато училищните песни са основно по текстове на П. Р. Славейков и Ив. Вазов, като сам пише детски песни и „приказки за малките певци“, с цел да възпита морални добродетели. Стремежът му е да покаже както националния облик, така и образците на европейската музикална култура, като се изправя срещу музикалната безвкусица и безграмотност.

Неслучайно текстът на Тричков е избран от Флойд Бляк за превод и публикуван в сп. „American Bulgarian Review“. Всяка неделя президентът на Американския колеж ръководи богослужение, на което участва хорът на Колежа от около 60 момичета и момчета, които пеят не само известни християнски химни, но и много от познатите български и американски химни (БЛЯК, 1992, с. 57); (въпреки че още не е станал национален химн, „Мила родино“ е бил популярен и предпочитан за хорово изпълнение марш, хармонизиран също и от Тричков). Хорът е известен с високото качество на изпълненията, като на годишните актове и други специални тържества се присъединява и оркестър, а кулминацията са Коледните концерти в Зала „България“ (БЛЯК, 1992, с. 57–58)¹⁶.

Вариантът на „Мила Родино“¹⁷ на Борис Тричков съдържа повече характерни български топоси и реалии: появяват се хайдушката песен; името на Ботев, неизменно свързано с р. Дунав; р. Марица и българската роза, превърнали се в основни символи на родината. Тричков редактира още първата строфа – премахва твърде далечния за българите топоним Цариград, който губи своето значение след периода на Възраждането. Оставя обаче Витоша и повтаря Стара планина в началото на втората строфа.

Песента е изградена от четири четиристишия и 2 припева. Последният припев на Б. Тричков се различава от основния и не е преведен от Бляк. В първата строфа са римувани само 2 и 4 стих, а в останалите има по една тройна рима, или моделът на римуване е ААБА (строфи 2–4). Преводачът следва до голяма степен зададения начин на римуване. Той остава коректен и към стъпките – тристъпен хорей в 1, 2 и 4 стих, четиристъпен хорей – в 3 стих, и към силабическото стихосложение, което е характерно за народните песни. Тристишният припев римува само 1 и 3 стих, както и английският му превод.

Бляк възстановява окончанието за ж.р. на Витош (в оригинала на Радославов и при Тричков в м. р.) и вместо метафоричните „рамене“ използва ridges – хребети, което обаче не отнема от поетичното звучене. От друга страна, наречието lordly съдържа внушението за господство, величие, възвишеност на близката до София планина, в подножието на която се намира и самият Американски колеж – в землището на с. Симеоново.

Интересно решение за превода на втората строфа намира Ф. Бляк – за да не повтаря началото буквално, той намира синонима на горд¹⁹ – Haughty вместо Prоud, като поставя и нетипично множествено число на Stari Planini – за да римува с thee и eternally съответно във втори и четвърти стих. Промяна на съдържанието на втория стих от втората строфа „славна ѝ нашта твърдина!“ не води обаче до съществена промяна на звученето: Trusted strength we have in thee (букв. Доверена сила имаме в теб). Единствено Бляк не намира с какво да римува sings в третата строфа и го повтаря в първия и втория стих: Proudly, too, the Danube sings, / Strains the quiet water sings. Последният стих на последната строфа „Днес веч розата цъфти!“ също има разлика – в мн. ч. на розите, както и че са „избуяли“ – Now red roses brightly throng. Припевът е преведен много близко до оригинала, запазил обръщенията и възклицанията: „O my native land.../ Ah, have no end“.

Като цяло Бляк се е справил с предизвикателствата на стихотворния превод и в предаването както на съдържанието и композицията, така и на посланието на „Мила родино“. Формата на химн също е постигната на английски език. С този превод и с вероятното изпълнение от училищния хор, Ф. Бляк извършва едно провиденческо дело за бъдещия химн на България. Целевият език се оказва „гостоприемен“ за езика на художественото произведение, осигурявайки му пространство, в което да съществува, без отличаващите го специфики да бъдат заличени – уважение спрямо оригинала и родния език и етическа проява спрямо „другия“ (БЕРМАН, 2007, с. 73).

Двата превода на Ф. Бляк, които са от най-ранните, съответно на Йовкова творба и на „Мила родино“, са образци за преводаческата дейност от български на английски и могат да се използват като нагледни примери при преподаване на български на чужденци, в часовете по история и теория на превода. По такъв начин студентите ще могат да се докоснат до шедьоври на българската литература и чрез качествения превод да се запознаят с идеите на авторите. При всички положения тези преводи от български на английски език на Ф. Бляк заслужават вниманието на специалистите, но и на неспециалисти, любители на художествената поезия и проза.

Литература

АЗМАНОВА-РУДАРСКА, Е. Ритуалното слово в българската лирика лед Освобождението. Благоевград: УИ „Неофит Рилски“, 2013.

АРШИНКОВ, С. „Мила родино“. Цветан Радославов Хаджиденков. София: БАН, 1985.

БАЕВА, А. Наративни модели в цикъла „Ако можеха да говорят“ от Йордан Йовков. Шумен: Снежанка Петкова – АР, 2002.

БЕРМАН, А. Преводът и буквата или странноприемница за далечното. София: Панорама плюс, 2007.

БЛЯК, Ф. Американският колеж в София. София: УИ „Св. Климент Охридски", 1992.

ВЕЛИЧКОВА, Ц., НИКОЛОВА, М. Авторът на химна „Мила Родино“ Цветан Радославов (1863–1931): новооткрити документи в Научния архив на БАН. Списание на Българската академия на науките. Бр. 5, 2013, с. 54–58.

ВОЙНИКОВ, И. История на българските държавни символи. В. Търново: Абагар, 2017.

ГАЙДАРОВ, Б. (ред.). Юношески другар. Училищни и хорови песни. Кн. 11. Лом; София: Печ. С. М. Стайков, 1931.

ГЕОРГИЕВА, К. Зоонимите в анималистичния свят на сборника „Ако можеха да говорят [на Й. Йовков]. Родна реч. № 9–10, 1994, 35–38.

ЕТКИНД, Е. За критериите на верността. В: Искам шестица! (сб.). София: УИ „Св. Кл. Охридски”, 2013.

ЙОВКОВ, Й. Ако можеха да говорят: Разкази. София: Хемус, 1936.

КОПРИВЛЕНСКИ, Д. Как „Мила Родино“ стана българската „Марсилеза“: Авторът на текста и музиката Цветан Радославов е възрожденец с много таланти, един от най-учените мъже за времето си. Дума. ХI, 271 (20 ноем. 2000), прил.

МАХАН, К. Учебник по музиката: За педагогическите училища, Духовните семинарии, горните классове на мъжките и девически гимназии и за самоучение. Ч. 1. Русе: Ст. Ив. Роглев, 1895.

НЕСТОРОВА, Т. Американски мисионери сред българите 1858–1912. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1991.

НИКОЛОВ, А. Методика на обучението по пение и музика в училище. Ч. 1. София: Наука и изкуство, 1957.

НИКОЛОВА, И. Музикалнопедагогическото наследство на Борис Тричков. Велико Търново: Фабер, 2011.

РЕЧНИК НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК. Т. 4. София: БАН, 1984, с. 354.

ПЕТКОВ, П. Обичта на Йовков към животните. В: Йордан Йовков. 1884–1937: Спомени, статии и бележки за живота и творчеството му. Под ред. на Светослав Минков. София: Хемус, 1937.

ПИЛЕВА, М. Бунт, надежда, изкупление. Англоезичните преводи от българския XIX в. София: Кралица Маб, 2018.

ТИХАНОВ, Г. Диалог за вярата. Опит върху разказ от Йовков. В: Текст и смисъл. Литературни анализи. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 156–162.

ТРИЧКОВ, Б. Учебник по нотно пение: За III кл. на прогимназиите. София, 1932.

ТРИЧКОВ, Б. Школска песен. Периодичен музикален сборник. Кн. II и III. София: С.М. Стайков, 1914.

ЧИЛИНГИРОВ, С. Шуми Марица. Българска мисъл, кн. 3, 1929.

BLACK, F. A Fight to death. O dear native land. American Bulgarian Review, 1957, Vol. 7, №2-3, рр. 21–24.

BLACK, F. 100th Anniversary of the American Schools in Bulgaria. American Bulgarian review, 1961, Vol. 11, №1, рр. 13–22.

KISS GY, C. A haza mint kert. Budapest: Nap Kiadó, 2005.

Maria Pileva completed the master's program „Translator-Editor" at Sofia University (2012), specialized in Eberhard-Karls Universitat, Tübingen (2015), and defended her PhD on „Religious motifs in Bulgarian translations of English fiction during nineteenth century" (2016) in the Department of Bulgarian Literature at Sofia University. Her research interests are in the field of literary studies, religion, translation theory. She is the winner of the Union of Bulgarian Translators award for outstanding achievements in the field of theory, history and criticism of translation with her book „Rebellion, Hope, Redemption. The English translations from Bulgarian XIX century" for 2018.

Kontakt: marywinny@abv.bg