Деян Драганов

Понятието системност в езикознанието се ползва с изключителна широта на тълкуване. Според една от многобройните дефиниции системата е организирано по известен начин йерархично цяло, която притежава структура и въплъщава дадена структура в дадена субстанция за изпълнение на определени цели. (СЕРЕБРЕННИКОВ, 1970, с. 565, РАДЕВА, 2017, с. 126).

За да бъде налице системност в лексиката, трябва да има структурирана цялост от езикови единици, между които съществуват определени йерархични отношения. В терминологията така зададеният абстрактен критерий придобива по-обозрими, но същевременно с това сложни проявления. Това налага теоретичното деление на системността на видове според определени критерии.

Мария Попова разглежда всестранно системността и вариантността в своя труд "Теория на терминологията" (ПОПОВА, 2012, с. 525). Ще се спрем на една от класификациите, които тя предлага – подялбата на системността на вътрешна и външна. Като вътрешна системност тя определя отношенията между съвкупността от термини, принадлежащи към ядрото на дадена предметна област, а като външна – връзките между термини, принадлежащи на две или повече предметни области. За целите на настоящото изложение ще обърнем внимание на въшната системност в контекста на материалното наказателно право, като откроим един от основополагащите фактори (ПОПОВА, 2012, с. 525) на външната системност – терминологизацията.

В по-ранно време терминологизацията е разгледана от Лилия Манолова в "Българска терминология", където тя дава следната дефиниция: процес, при който се образуват термини от общоупотребими думи и съществуващи термини. (МАНОЛОВА, 1984, с. 47) Днес авторите приемат, че терминологизацията включва само образуването на термини от общоупотребими думи и са склонни да определят т. нар. от Манолова терминологизация на термини (МАНОЛОВА, 1984, с. 50) като самостоятелен процес, който дефинират като ретерминологизация (М. Попова, Е. Петкова).

В настоящата статия разглеждам проявленията на терминологизацията в терминологията на материалното наказателно право. Представям терминологизацията според теоретичните постановки, изложени по въпроса от Мария Попова в "Теория на терминологията", като се опирам и на въведените степени на терминологизация (ПЕТКОВА, 2013, с. 46–47) от Екатерина Петкова. Вземам под внимание факта, че правото е комплексна наука, която си служи с легални и доктринални дефиниции, както и с дефиниции, дадени от тълкувателната практика на ВКС и ВС. В този контекст въвеждам използваните от Илияна Генев-Пухалева постановки за правния и правистичния език, като имам предвид, че правният език включва езика на правните разпоредби и езика на правните норми, а правистичният – езика на юридическата практика и езика на правната наука. (ГЕНЕВ-ПУХАЛЕВА, 2012, с. 17–21) Позовавам се на създадената от Пухалева работна дефиниция за правен термин: езикова единица, която е дефинирана в специализиран текст и е елемент на специализиран език. (ГЕНЕВ-ПУХАЛЕВА, 2015, с. 27) Всички юридически термини на материалното наказателно право, които ще бъдат разгледани, ще отразяват едновременно дефинитивните достижения, фиксирани чрез правния и правистичния език, и ще бъдат тълкувани в контекста на външната ситемност в терминологията, обусловена от фактора терминологизация.

Навлизайки на плоскостта на материалното наказателно право, трябва да се направят някои исторически бележки, които са важни за формирането на неговия терминологичен апарат.

Наказателноправната уредба почива на корените на българското обичайно право. Димитър Токушев проследява историческите корени на наказателното право, което след 1878 г. се имплементира в няколко поколения законодателни актове: (ТОКУШЕВ, 2019) Турският наказателен закон от 1858 г., реципиран от френското право, Наказателният закон от 1896 г., който заимства от два източника – от Унгарския наказателен закон и от Проекта за Руския наказателен закон (ДОЛАПЧИЕВ, 1941, с. 63–72). Следват Наказателният закон от 1951 г., Наказателният кодекс от 1956 г. и действащият сега Наказателен кодекс от 1968 г.¹

Всички тези закони, независимо че черпят разпоредбите си от законодателствата на други държави, си служат с множество общоупотребими лексикални единици. Общоупотребимите думи се използват с определена научна конотация и чрез терминологизация се преосмислят за целите на научното знание. Оттук може да се направи изводът, че терминологизацията се проявява най-силно като фактор на външната системност в материалното наказателно право.

Всеки термин, произхождащ от общоупотребима дума, се характеризира с определена степен на терминологизация. Екатерина Петкова разграничава три степени: 1) терминът и думата означават един и същ денотат; 2) терминът и думата означават различни денотати, но много сходни и тясно свързани помежду си по функция; 3) терминът и думата означават напълно различни денотати (ПЕТКОВА, с. 46–47). При внимателен анализ на термините, използвани в материалното наказателно право, се вижда, че по-голямата част от тях клонят към първата степен на терминологизация, при която терминът и думата означават един и същ денотат. Денотатът в теорията на лексикологията се възприема като назования с думата обект, който може да бъде не само конкретен, но и въображаем, и нематериален (БОЯДЖИЕВ, 2002, с. 60). В наказателноправната терминология най-често денотатът е нематериален, понякога абстрактен, и той е еднакъв както за общоупотребимата дума, така и за термина. Примерите, които подкрепят това твърдение, са многобройни – опит, приготовление, подбудител, извършител, помагач, порицание, наказание, умисъл – от Общата част на НК (1968); измяна, предателство, убийство, злепоставяне, обида, клевета, отвличане, принуда, разврат, изнасилване, укривателство, кражба, измама, грабеж – от Особената част на НК (1968).

Ще разгледам някои от посочените термини в контекста на терминологизацията като фактор на външната системност. Повечето от тях се срещат и в предходните наказателни закони.

Терминът опит е претърпял изменение на формата си с оглед на естествените промени на езика: опитване (НЗ, 1896), а от НЗ (1951) вече се среща само като опит. Ако сравним легалните дефиниции, давани в различните източници на материалното наказателно право, ще устновим, че терминологичното значение е еднакво: действието, съ което е наченато, но още недовършено изпълнението на намисленото престъпно деяние, съставлява опитване (чл. 48 НЗ, 1896); деянието, с което е започнато, но не е довършено изпълнението на едно умишлено престъпление, съставлява опит (чл. 16, ал. 1 НЗ, 1951 г.); опитът е започнатото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или макар и да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици на това престъпление (чл. 18, ал. 1 НК, 1968). Петото значение в Речника на БАН на съществителното опит е действие, постъпка с цел да се осъществи, да се постигне нещо. Ако съпоставим трите легални дефиниции с речниковата, установяваме, че описаното в речника значение е основата, на която законодателят е стъпил, за да изкове наказателноправния термин опит. Той е продукт на терминологизация, защото осъществява външносистемни връзки между сферата на общоупотребимата лексика и сферата на наказателното право. Денотатът е абстрактен, но единен – степента на терминологизация е първа.

Сходен е случаят с термина наказание. Терминологичното значение отново възниква посредством терминилогизация на общоупотребима дума, а общоупотребимата дума и терминът отново означават един и същ денотат – в първото си речниково значение наказание е физическо или морално мъчение, тормоз, наложено на някого като ответна мярка за сторена вина, прегрешение или престъпление. За термина наказание обаче няма легална дефиниция – тя се извежда от доктрината, която, както беше отбелязано, определяме като продукт на правистичния език. Иван Ненов дава следната дефиниция: законоустановена мярка на държавна принуда, налагана от съда на физическо лице, извършило престъпление (НЕНОВ, 1992, с. 234). Видно е, че общоупотребимата дума наказание е терминологизирана за целите на материалното наказателно право и днес съществува като част от две системи – тази на общоупотребимата лексика и тази на наказателното право, като означеният денотат се запазва. Необходимо е да се отбележи с оглед системността, че терминът наказание е сред основополагащите термини на наказателноизпълнителното (пенетенциарното) право. На тази плоскост обаче не можем да направим извода, че е налице външна системност, защото пенетенциарното право е естствено продължение на материалното наказателно право и на наказателнопроцесуалното право. Между тях съществува единна терминология, делението е теоретично, няма обмен на термини между различни научни области. Допълнителен аргумент, подкрепящ това твърдение, е фактът, че трите отрасъла се относят до родовия обект право като видови спрямо него.

Следващите примери са от Особената част на НК. Ако се проследят значенията им, се установява, че те прозлизат от общоупотребимата лексика, после са терминологизирани за нуждите на наказателното право, като денотатът на общоупотребимата дума отново съвпада с този на наказателноправния термин.

Убийство носи речниковото значение насилствено отнемане живота на човек; умъртвяване, погубване. Терминът убийство, възникнал вследствие на терминологизация на общоупотребимата дума убийство, има трайна и непроменена употреба във времето – за сравнение: който умишлено умъртви другиго, наказва се за убийство... (чл. 247, НЗ, 1896 г.) и който умишлено умъртви другиго, се наказва за убийство... (чл. 115, НК, 1968). Терминът до такава степен е попил значението на общоупотребимата дума и е затвърдил обозначения денотат, че законодателят е сметнал за излишно да дава легална дефиниция – както се вижда, тази тенденция се е съхранила трайно от XIX век до днес. Съдебната практика определя убийството като противоправно лишаване от живот другиго.²

Интересни са термините укривателство и грабеж. Речникът дефинира укривателството като дейност на укривател. Укривателят е лице, което укрива някого или нещо. От общоупотребимата дума укривател се извличат двете основни разновидности на терминологичната употреба на укривателство – вещно укривателство (укриване на нещо) и лично укривателство (укриване на някого). Терминологизацията на укривателство през укривател като общоупотребима дума е довела до термините вещно укривателство и лично укривателство в съвременното наказателно право. Тъй като укривателство винаги се използва в словосъчетание, което само по себе си представлява термин на материалното наказателно право, стигаме до заключението, че укривателство е терминоелемент на термините вещно укривателство и лично укривателство. Този извод е верен, защото припокрива изцяло определението за терминоелемент, което дава Мария Попова: терминоелементите са значещи съставни части във формата на термина, когато е производна дума, сложна дума или словосъчетание (ПОПОВА, с. 49).

Думата грабеж се открива в речника под значението отнемане на чужда собственост насила или със заплаха; обир, грабене. В НЗ (1896), НЗ (1951) и НК (1968) не съществува пряка дефиниция, но тя се извлича въз основа на предоставената от законодателя хипотеза (която е идентична за трите цитирани закона): Който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго с намерение противозаконно да я присвои, като употреби за това сила или заплашване, се наказва за грабеж (чл. 198, ал. 1 НК, 1968). Хипотезата на нормата е подготвителна спрямо предоставената от Диана Янкова класификация на Батия (ЯНКОВА, 2005, с. 101), защото уточнява случаите, условията и обстоятелствата на приложение на правната норма. Чл. 198, ал. 2 и 3 НК (1968) съдържа още два, приравнени на грабеж, случая:

(3) Грабеж е и всяка кражба, при която завареният на мястото на престъплението употреби сила или заплашване, за да запази владението върху откраднатата вещ.

(4) Грабеж има и когато за отнемане на вещта лицето е било приведено в безсъзнание или поставено в беззащитно състояние.

За да обобщи трите хипотези, Върховният съд на НР България (чрез описателността на правистичния език) дава следната комплексна дефиниция за грабеж: грабеж е налице, когато деецът отнема една вещ от владението на другиго с намерение да я присвои, като употребява сила или заплашване, за да отнеме вещта, или за да запази владението върху вече открадната вещ, когато е заварен на мястото на престъплението.³ От тази дефиниция могат да се направят няколко извода.

Първо, от съпоставката на дефиницията, дадена в Речника на БАН, и тази на Върховния съд се наблюдава сходство в значението между общоупотребимата дума грабеж и термина грабеж – назованият денотат е един и същ.

Второ, терминът грабеж е продукт на терминологизацията на общоупотребимата дума грабеж, защото тя се среща в редица контексти, предхождащи формирането на новобългарското наказателно право (доказателство за това е остарялата употреба със значение това, което е заграбено, обрано; плячка и приведеният в Речника на БАН пример от Добри Войников: Българите зачестили да нападат на византийските области и да ся връщат пълни с грабеж у дома си).

Трето, терминът грабеж има единно значение, което се състои от няколко възможни хипотези на реализация, фиксирани в закона – доказателство за това е единната дефиниция, която чрез правистичния език на върховните съдии обобщава вложеното в правния език на законодателя.

Четвърто, терминът грабеж и общоупотребимата дума грабеж са пример за външна системност между две области на знанието – материалното наказателно право и общоупотребимата лексика.

Приведените примери показват широката реализация на фактора терминологизация в полето на външната системност между областта на наказателното право и общоупотребимата лексика на българския език. Термините и общоупотебимите думи се характеризират с една и съща степен на терминологизация, защото обозначават едни и същи денотати. Анализът на легалните дефиниции, на определенията на доктрината и на съдебната практика аргументира тези твърдения.

Текстът е част от работата по проект 80-10-76/25.04.2023 Практикум по български език. Семантика. Устойчиви изрази

Литература

АТАНАСОВ, Атанас. АНТОНОВА, Гергана. Наказателноправни науки. Първа част. Наказателно право. С.: LawStore, 2019 г.

БОЯДЖИЕВ, Тодор. Българска лексикология. София: Анубис, 2002.

ВУЧКОВ, Веселин. СТОЯНОВ, Евгени. Тълкувателни решения и постановления по наказателни дела (1957–2020), София: Нова звезда, 2021.

ГЕНЕВ-ПУХАЛЕВА, Илияна. Дихотомия в езика на правото. София: Българска реч, год. XVIII, бр. 2, 2012.

ГЕНЕВ-ПУХАЛЕВА, Илияна. Терминологията на Европейския съюз. Съпоставка на българската, гръцката, полската и английската терминология на правото на околната среда. Katowice: Wydawnictwo Uniwersytetu Ṡlḁskiego, 2015.

ДОЛАПЧИЕВ, Никола. Развой на българското наказателно право от Освобождението на България до днес, Юбилеен сборник „60 години българско правосъдие (1878–1941)“. София: Министерство на правосъдието, 1941.

МАНОЛОВА, Лилия. Българска терминология. София: Народна просвета, 1984.

НЕНОВ, Иван. Наказателно право на Република България. Обща част. Книга първа. София: Софи-Р, 1992.

ПЕТКОВА, Екатерина. Взаимоотношение между общоупотребима и терминологична лексика (в посока към терминологизация). София: БАН, ИБЕ, Скала Принт, 2013.

ПОПОВА, Мария. Теория на терминологията. Велико Търново: Знак’94, 2012.

РАДЕВА, Василка. Българска лексикология и лексикография. София: Изток-Запад, 2017 г.

СЕРЕБРЕННИКОВ, Б. А. (отв. редактор). Общее языкознание. Внутренняя структура языка. Изд. "Наука". Москва, 1970.

ТОКУШЕВ, Димитър. Създаване на новобългарското наказателно право. София: Сиби, 2019.

ЯНКОВА, Диана. Описание на текстовите модели на правната норма в английски в съпоставка с български. С.: Български език, кн. 1., 2005.

Деян Драганов е редовен докторант по специалност "Български език - лексикология" към Катедрата по български език на Софийския университет "Св. Климент Охридски" с научен ръководител доц. д-р Надежда Сталянова. Завършил е право в Юридическия факултет на същия университет. Научните му интереси са в областта на лексикологията, терминологията и наказателноправните науки.