Стефка Кожухарова

„За България, както и за целия свят, Сервантес е Дон Кихот и Дон Кихот е Испания.“ (ВЕЛЧЕВ, 1983, с. 15) пише през 1983 г. Петър Велчев в статията си „Дон Кихот“ и българската литература“ (превеждаме цитата и заглавието на статията, тъй като тя е на испански език). Започваме нашето изложение по този начин не само за да отдадем почит на най-видния изследовател на рецепцията – във всичките ѝ аспекти – на испанския шедьовър в българската култура, но и защото съдържа една очевидна и неоспорима истина. В продължение на повече от един век за голяма част от българските читатели идеята не само за испанската литература, но и за самата Испания се формира въз основа на „Дон Кихот“. И въпреки че това първоначално ядро постепенно се обогатява, то и до днес продължава да бъде емблема на страната и нейната култура в България.

Присъствието на Сервантес и неговия безсмъртен роман у нас е една практически неизчерпаема област на изследване поради множеството посоки, в които може да поеме изследователят. В настоящия случай избираме една по-обща, глобална перспектива, а именно разглеждаме преводите на творбата в светлината на българската преводна рецепция на испанската литература изобщо, от началото до наши дни по периоди, като – за да има обективна основа – се базираме на цифри, които представяме в следната таблица:

[1] В посочените цифри са включени както книгите, които съдържат една или няколко творби на Сервантес, така и антологични издания, в които фигурират и други автори. Периодизацията в таблицата следва периодизацията на българската литература, като в хода на настоящото изложение ще направим някои уточнения във връзка с така посочените етапи. Статистиката е направена въз основа на библиографския указател „Испаноезичната книга в България 1882-1991“ (1992) и „Каталог. Преводи на испанска художествена литература, издадени в България от 1992 г. досега“ (2004).

[2] 164 печатни издания = 154 книги + 10 издания с ограничен тираж, свързани с театрални постановки.

Няма съмнение, че „Дон Кихот“ е най-превежданата и издавана у нас испанска творба. Различия има в цифровото изражение на тази неоспорима популярност. По различно време са се правили различни преброявания, всички приблизителни. Най-обхватното е на П. Велчев, който твърди, че до 1997 г. разполагаме с 55 превода на „Дон Кихот“ с общ тираж от почти един милион (ВЕЛЧЕВ, 1997, с. 6).

Нашите изчисления въз основа на публикациите на „Дон Кихот“ до края на 2004 г. в България са следните: 21 различни версии на цялата творба или на части от нея и 56 издания, което ни навежда на мисълта, че цитираните данни на П. Велчев са се отнасяли всъщност до броя на изданията, а не до броя на различните преводите. Като прибавим и изданията от 2004 г. до наши дни се получава следното: 24 различни версии на цялата творба или на части от нея и 63 издания.

От съвкупността испански литературни творби, преведени на български и издадени като книги през четирите периода, на които сме разделили историята на рецепцията в изследваната област, показваме присъствието на „Дон Кихот“ и изобщо творчеството на Сервантес като абсолютни стойности (брой книги) и в проценти, а именно каква част от цялостната преводна продукция се отнася към тези две рубрики. За съжаление, не можем да дадем процентните стойности за последните години, от 2004 г., докогато сме водили статистика, до 2022 г., тъй като за това е необходимо да се издири цялата преводна продукция от испански автори, което е една по-дългосрочна задача.

Дори при съвсем бърз поглед става ясно, че Сервантес с „Дон Кихот“ преминава като червена нишка през различните периоди и създава връзка на приемственост между тях. С оглед на цялостната картина на испанското литературно присъствие у нас може да се твърди, че „Дон Кихот“ и неговият автор са единствената безспорна и стабилно застъпена константа в почти век и половина история на преводната рецепция. Все пак този стожер не остава неизменен, а преживява еволюция. През първия период Сервантес има безспорно водеща позиция – автор е на 40 % испанските книги в България, а една трета от тях са издания на „Дон Кихот“. Освен с него, през този начален период Сервантес присъства и с „Внукът на Санчо Панса“, наследник на една от първите публикувани на български творби, отнасящи се към испанската литература – става дума за краткия недовършен текст на Иван Ваклидов, озаглавен „Внукът Г-на Санча“ и публикуван още преди Освобождението през 1859 г. в списание „Български книжици“. След Освобождението преводът на тази свободна френска адаптация (Le petit-fils de Sancho Panza) на Луи Виардо (1880-1883) на поучителната новела на Сервантес „Стъкления лиценциат“ (El licenciado Vidriera) е публикуван в завършен вид през 1894 г. с второ поправено издание през 1898 г.

Първият превод на „Дон Кихот“ от 1882 г. е на Христо Самсаров от френски език и представлява адаптирана и съкратена версия на романа. Той е последван от лавина от нови версии и техните преиздания, всичко девет през посочения първи период. Трябва да се отбележи също, че още на един съвсем начален стадий на рецепцията на испанската литература у нас, през 80-те години на XIX век, откъси от класическата творба са включени в две христоматии³ за гимназиално обучение, като съставители на едната са такива крупни фигури в полето на книжовността като патриарха на българската литература Иван Вазов (1850–1921) и поета и писателя Константин Величков (1855–1907). Фактът говори сам за себе си и представлява значима стъпка в посока на канонизацията на романа в нашата култура.

Що се отнася до цялостната картина през периода, прави впечатление следното. Първо, определено преобладава несинхронната⁴ рецепция – приблизително 68 % от преводната продукция срещу приблизително 32 %, отговарящи на синхронната рецепция. Това изобщо не е учудващо, ако се изходи от факта, че едва ли не половината от издадените през периода книги се отнасят към Сервантес. Следващият най-застъпен – макар и в значително по-малка степен – класически автор е Калдерон де ла Барка с две пиеси, а Лопе де Вега е представен с една. Репертоарът се допълва с няколко кратки творби, например фолклорна приказка, публикувана за пръв път в печата още преди Освобождението и любовна поема от испано-арабския поет Ахмед Ел Хамза. Преобладаването на несинхронната преводна рецепция е напълно логично, като се има предвид дистанцията между изходната и приемащата култура и повече от оскъдните контакти между тях по онова време.

Като преход към съвременната епоха би могъл да се приеме един алегоричен, нравоучителен и сантиментален разказ от Педро Антонио Аларкон (1833–1891), включен в сборника му „Невероятни разкази“ (1852), като съществената времева разлика между появата на оригинала и на превода все пак не ни позволява да говорим категорично за синхронна рецепция. Първият превод на български с точно преведено заглавие „Другарят на смъртта“ (El amigo de la muerte) от 1899 г. вероятно е отговарял на вкуса на тогавашния читател и е привлякъл вниманието му, защото след три години е направено преиздание с ново заглавие „Идеалната любов на Елена де Монтекларо с нещастний Жил Жила“, което всъщност резюмира съдържанието.

Все пак, макар и в твърде ограничен мащаб, през този първи етап на проникването на испанската литература в България се осъществява и синхронна рецепция. Първият пример е от 1895 г., тоест 13 години след появата на първата испанска книга на български език, а именно преводът на Х. Самсаров на „Дон Кихот“ от 1882 г. Първият пример за синхронна рецепция представлява интерес по-скоро като любопитен факт и документ за историята на проникването на испанската литература у нас, отколкото като творба с особена художествена стойност. Авторът му е популярна сред масовата публика на своето време фигура, която е далеч от първите редици на литературния канон в родината си – Карлос Фронтаура (1834–1910), плодовит писател с повече от 60 заглавия, сред които има и либрето за оперети. Силата му са преди всичко картини на тогавашните нрави и кратки, емоционални разкази от типа „истински“ житейски истории, към които се числи и подбраното за превод произведение. Сантименталният, посветен на любовта разказ, в който верността побеждава коварството и добродетелта възтържествува, е част от сборника „Човешки истории“, появил се в Испания през 1894 г., но сигурно е публикуван по-рано в печата, както обикновено е правил авторът – активен журналист и сътрудник на множество периодични издания. Българският превод е включен в сборника „Повести, разкази и студии“ (1895) със съставител и преводач Иван Михайлов. Не изключваме възможността езикът посредник да е италиански, към което насочва транскрипцията на оригиналното заглавие – „Феличиано“ (Feliciano) и това, че в сборника фигурира и един италиански писател. Странна е транскрипцията на името на автора Frontaura – Франтаур. Очевидно това начало на актуалната рецепция е било успешно с оглед на читателската публика от епохата, тъй като през 1914 г. разказът, вече със заглавие „Силата на любовта“, има още едно издание в нов, по-добър превод на Михаил Шатоев.

Един от оскъдните образци в разглежданото направление е много добър пример за актуална рецепция, в смисъл че отговаря на новите насоки и търсения на приемащата култура, която през първото десетилетия на ХХ век започва да се ориентира към модерните европейски течения. В тази тенденция се вписва преводът на „Балада за разцъфналите устни“ (Cuento de los labios en flor) от испанския модернист Грегорио Мартинес Сиера, стихотворение в проза – един характерен за модернистичните направления жанр, който с помощта на чужди образци си проправя път в нашата литература. Оригиналът от 1900 г. се появява на български 10 години по-късно в сборника „Цветя от всички полета. Малки шедьоври из всемирната литература“, чийто побор и превод са дело на една ключова за българския модернизъм фигура – Иван Андрейчин (1872-1934), теоретик на направлението, поет и редактор на списание.

Най-стабилно представения писател в полето на синхронната рецепция през този начален етап е Висенте Бласко Ибанес (1867-1928): в края на първото и през второто десетилетие на ХХ век са издадени на български два негови разказа в сборници и два романа, единият от които прочутият „Кръв и арена“ (исп. 1908 г., бълг. 1 изд. 1918 г.). Това е анонс за размаха, който ще придобие присъствието на споменатия автор през следващия период на рецепция. Заедно със Сервантес, той ще бъде големият фаворит в годините между войните. Всъщност тогава В. Бласко Ибанес е единственият испански автор, който може да се сравни със Сервантес, що се отнася до преводите на български и дори го изпреварва откъм разнообразие: между 1919 г. и 1944/47 г. В. Бласко Ибанес е представен у нас с 12 различни заглавия (в 13 издания) – 19 % от цялата преводна продукция. Това са преди всичко популярни произведения, разпространявани от няколко издателства, и представляват първия пример за масова литература от Испания, навлязла в нашата култура. Сред творбите не фигурират признатите от литературната история и критика шедьоври на писателя от така наречения валенсиански цикъл, а предимно авантюрни, любовни, шпионски или военни романи – „Куртизанката Соника“, „Кралица Калафия“, „Неприятелите на жената“, „Мъртвите заповядват“, „Четирите конника на апокалипсиса“, много по-популярни в Европа (някои от тях дори в САЩ, където „Кръв и арена“ даже е филмиран през 1922 г. с Рудолф Валентино в главната мъжка роля), отколкото в родината им. Вкусът на българските читатели очевидно е повлиян от господстващия европейски масов вкус с модните за времето заглавия, които обаче не успяват да привлекат вниманието на българската литературна критика от епохата.

Акцентираме върху В. Бласко Ибанес като втори фокус на преводната рецепция през периода, но неин център си остава Сервантес с „Дон Кихот“. Вижда се, че в глобален план в количествен аспект, тоест що се отнася до цифрите, между първия и втория рецепционни периоди всъщност няма разлика и тенденцията, свързана с водещото присъствие на романа в панорамата на приемащата култура запазва своите параметри: от Освобождението до началото на тоталитарния/социалистическия период една трета или 34 % от испанските издания у нас са със заглавие „Дон Кихот“. И все пак, ако се разгледат количествените показатели в детайли, става ясно, че разглежданият втори етап представлява крачка напред: романът има както повече издания – 23, така и повече на брой преводни версии – 7, всички все още през език посредник френски или по-рядко руски. Цитираните количествени показатели сами по себе си говорят, че интересът към творбата върви по възходяща линия. Това е и периодът, през който се извършва канонизацията (явлението е много по-широко и не се отнася само до преводите, но се основава на тях) на творбата в българската култура.

Най-значимият момент в развитието в качествен аспект е свързано с факта, че през второто и третото десетилетие на ХХ век се появяват първите почти пълни преводи на романа (липсват само стиховете); на Димитър Симидов от френски (1939) и на Димитър Подвързачов от руски (1926, 1931 – 1 част, 1932 – 2 част). Има множество адаптации и съкратени преразкази на романа за различна публика – деца, юноши, гимназисти, войници, самообразоващи се (Библиотека „Самообразование“) или не се посочва определен сегмент или таргет-група (според съвременния професионален жаргон). Естествено става дума за много опростени варианти, предназначени за масовия читател, но изобилието, и то през продължителен период от време, на подобни издания е недвусмислено доказателство за интереса на широката публика към творбата.

Съотношението несинхронна (чието ядро е „Дон Кихот“)/синхронна рецепция през периода отново е в полза на първата, което не е изненадващо, но има разлика спрямо предишния период в полза на навлизането на съвременни автори и творби. Процентното изражение е приблизително 62 % несинхронна рецепция и 38 % синхронна. Ще се отнася до класическите автори, между предишния и настоящия етап има силно изразена приемственост – продължават да се издават Калдерон и Лопе де Вега с по една пиеса, преиздава се Ахмед Ел Хамза и към него се добавят още двама испано-арабски поети, преиздава се и вече познатата фолклорна приказка, като този жанр преживява истински бум – общо 11 приказки, определени като испански, андалуски или кастилски излизат в библиотеки или поредици, предназначени за деца. Като своеобразен преход между двата вида рецепция в периода между войните може да се посочи писателят реалист от XIX век Хуан Валера (1824–1905) с романа „Доня Лус“ (исп. 1897 г., бълг. 1929 г.), за който смятаме, че е първата публикувана в България книга, преведена от директно от испански без помощта на език-посредник. Преводач е писателят Борис Шивачев (1902–1932), запознал се с езика по време на пребиваването си в Аржентина, станала втора родина за доста българи икономически емигранти през 20-те и 30-те години на ХХ век.

Ядрото на синхронната рецепция е, както споменахме, В. Бласко Ибанес (1867-1928). В качествен аспект смятаме, че в сравнение с предишния период тя придобива повече тежест, показва по-голямо разнообразие от автори, заглавия и жанрове: ще споменем имена като Кармен Икаса, Сантяго Русиньол, Хулио Камба, Венсеслао Фернандес Флорес, Армандо Паласио Валдес, Рамон Гомес де ла Серна, а най-значимите примери за актуална рецепция през периода са първите преводи на Рамон Мария дел Вале-Инклан (1866–1936) през 1936 г. („Пролетна соната“), на Хосе Ортега-и-Гасет (1883–1955) през 1939 г. („Бунтът на масите“), на Мигел де Унамуно (1864–1936) през 1946 г. (откъси от „Животът на дин Кихот и Санчо“ в подборката на Тодор Нейков, включена в „Сервантес и Дон Кихот според съвременни испански мислители“) и, разбира се, първата антология на испаноезична поезия „Душата на Испания“ (1939), подбрана и преведена от испански без език посредник от изтъкнатия български филолог и познавач на романските езици Милко Ралчев (1905–1960).

През втората половина на 40-те години на ХХ век се извършва скокът, за който видният български езиковед Стефан Младенов (1880–1963) още през 1927 г. казва, че е трябвало да бъде направен, а именно превод директно от оригинала без език посредник (МЛАДЕНОВ, 1927, с. 220). Това е пълният превод на баща и син Петър и Тодор Нейкови, 1 част е издадена през 1947 г., а 2 част – през 1949 г. Той сякаш символично поставя началото на нов етап в развитието на преводната рецепция на испанската литература у нас, през който прекият превод от оригинала, който досега е бил съвсем спорадично явление – през периода между двете световни войни без помощта на език посредник са преведени едва около една седма от книгите с творби от испански автори – се превръща в норма, а използването на език посредник се свежда до съвсем редки изключения. Преводът от 40-те години се превръща в основа и творчески импулс за нов – отдавна приетия за „официален“ цялостен превод на „Дон Кихот“ на може би най-видния преводач от испански език у нас Тодор Нейков (1913-1984) от 1970 г., за който през 1984 г. е удостоен с наградата за превод на испанското Министерство на културата. До момента той е единственият български преводач носител на високото отличие.

Тук ще отворим скоба, за да споменем, че до момента споменатата пълна версия има пет издания (1970, 1980, 2001, 2015, 2020) и множество съкратени преиздания. Обобщаваме, че изследваният период предлага два нови превода на „Дон Кихот“, които маркират кулминацията на преводната рецепция на романа. Казаното дотук не означава, че това са единствените преводи, които се издават до края на 80-те години. Разпространяват се и различни съкратени версии, особено в поредицата „Библиотека за ученика“ (романът и до днес е част от учебната програма по литература в средните училища), в която през 60-те и 70-те години е особено популярна съкратената версия на превода на Д. Подвързачов.

Както се вижда от таблицата, между първите два, от една страна, и третия период има съществена разлика в количествените параметри на присъствието на „Дон Кихот“ – 8 % от цялата преводна продукция или около четири пъти по-малко в сравнение с предишните десетилетия. За да обясним този факт, трябва да представим съвсем накратко разглеждания период, познат като тоталитарен или социалистически. В резултат на обществено-политическите промени настъпва рязък обрат в развитието на българската култура. Той обаче не засяга преводната рецепция на „Дон Кихот“, тази вечна класика не влиза в противоречие с новите господстващи идеологически възгледи. Това, което се променя в изследваната област, са тенденциите в интерпретацията в посока на акцентиране на „прогресивното“, „народното“, „борбата“ срещу феодалните отживелици, аристокрацията и т. н. , най-ярък пример в това отношение е есето на Ефрем Каранфилов (1915–1998) „Дон Кихот и присмехулниците“ (1962).

Посочваме две години като начална времева маркировка на периода, което се дължи на факта, че е необходимо време от началото на промяната през 1944 г. до фактическото ѝ осъществяване конкретно в областта на книгоиздаването. През маркирания времеви интервал от три години се установява народната власт и в края на 1947 г, е приет законът за национализацията, според който през следващата година се слага край на съществуването на частните предприятия във всички сфери на дейност. Това означава и край на частните издателства и на цяла една епоха в организирането и провеждането на тази дейност. Тя става централизирана и ръководена от социалистическата държава.

Присъствието на испанската литература у нас през първото десетилетие и половина на новия период е повече от оскъдно, всъщност тя започва все по-уверено да се появява на българската културна сцена в началото на 60-те години на ХХ век. За това допринася съвкупност от фактори, сред които ще откроим два. От една страна, постепенното, макар и ограничено, отваряне на тоталитарния режим към идеологически противоположния западен свят след смъртта на Сталин през 1953 г. и, от друга, учредяването на специалността „Испанска филология“ в Софийския университет през 1961 г., което означава непрекъсната подготовка на почти липсващите дотогава преводачески кадри. Можем да твърдим без преувеличение, че през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век, като развитието по десетилетия е възходящо, се осъществява истинското запознаване с испанската литература като цяло, както с класическите, така и с голям брой съвременни автори. За пръв път стойностите на несинхронната и синхронната рецепция са изравнени – 50% на 50%. Преводният процес е систематичен, организиран и последователно провеждан, долавя се ясно целта на издателската политика да се представи испанската литература – особено класическата – в нейната цялост, последователност, развитие и разнообразие от автори и жанрове. Предпоставка за успеха на подобно начинание е централизацията и планомерността на издателската дейност, характерни за тоталитарния период.

Що се отнася до репертоара на преведените автори, трябва да се отбележи, че обогатяването му, наблюдавано като тенденция в периода между войните, сега се разгръща по впечатляващ начин. Сервантес вече не е компанията на още 15 или 20 имена, както беше преди в най-добрия случай, а на повече от 200 испански писатели, поети и драматурзи, имаме предвид както автори със самостоятелни издания, така и включените единствено в антологии и сборници. Тяхното присъствие, макар и с едно произведение, е важно, тъй като допринася за създаване на представа у читателя за развитието на испанската литература и за характеристиките и разнообразието на различните ѝ периоди. Трябва да отбележим, че това е време на разцвет на антологиите –, „Съвременна испанска поезия“ (1964), „Испански театър XVI-XVII век“ (1972), „Испански разкази“ (1979), „Испанска поезия“ (1980), „Испански морски новели“ (1981) и много други, в някои от които са включени не само испански, но и чужди автори. Пред българския читател се разкриват епохи и литературни течения, сред тях ще споменем началото на испанската художествена словесност с „Поемата за Сид“ (исп. 1140 г., бълг. 1983 г.), великите поети на ренесанса и барока, реалистичния роман на XIX век, поколенията от 98 г. и 27 г., съвременния роман и преди всичко „поколението от средата века“ (ХХ век) и социалния реализъм.

Това непознато досега разнообразие логично се отразява на присъствието на „Дох Кихот“ в цялостната картина. То продължава да бъде константа, но в по-малък мащаб и със значително по-ограничени стойности. Що се отнася до Сервантес, неговият образ на творец се разгръща към други жанрове. Забелязва се и друга съществена особеност: както преди в периода между войните, така и сега се оформя още един – освен Сервантес с „Дон Кихот“ – връх в полето на рецепцията, както преводна, така и интерпретативна и творческа, и това е Федерико Гарсия Лорка (1898–1936). Всъщност след Сервантес Гарсия Лорка – говорим изобщо за времето до наши дни – е най-превежданият и интерпретиран испански автор, а що се отнася до жанрово разнообразие и цялостно представяне на творчеството, определено изпреварва Сервантес.

Гарсия Лорка е привлекателен обект и за интерпретативната рецепция, като в тази област сред множеството статии, посветени на разнообразни аспекти от творчеството му, както и на преводите му на български, се открояват монографиите на известния български театровед и испанист Стефан Танев „Поетическият театър на Федерико Гарсия Лорка“ (1980) и „Съвременно изкуство и древна култура“ (1999).

Във времевия интервал 1944/47 г. Сервантес за пръв път в рамките на определен период отстъпва първото място по абсолютни стойности (става дума за печатни издания, в които единствено или заедно с други фигурира името на съответния автор): 18 издания на Сервантес и 20 на Гарсия Лорка (13 от които антологии). Във връзка с втория център на рецепцията трябва да се отбележи също, че именно през разглеждания период в кратък срок се изминава пътя от откриването до канонизирането на Гарсия Лорка в българската култура.

Очертаната тенденция в преводната рецепция на „Дон Кихот“ се засилва през последния период, а именно след 1989 г. Демократичните промени и премахването на идеологическите ограничения са значима предпоставка за по-голямо разнообразяване и обогатяване на репертоара от испански автори и творби. Пазарната икономика, която си проправя път в страната и законите на търсенето и предлагането налагат по-сериозно внимание от страна на издателствата към масовото четиво. Алтернативата са субсидираните преводи, като особено в трудните години на прехода те дават възможност на българския читател да се запознае със стойностни творби, които няма да се радват на търговски успех в родината му. При новите обстоятелства се появяват много нови имена, като има подчертано предпочитание към съвременните творци и това естествено довежда до следващо ограничаване на присъствието на „Дон Кихот“ – 5 % от цялата преводна продукция до 2004 г. включително. Освен съвременните автори, другият фокус на интерес и обект на многобройни преводи и издания (както самостоятелни, така и в сборници и антологии) е испанската философия и есеистика с център творчеството на М. де Унамуно и Х. Ортега-и-Гасет. Със своите 17 издания (8 монографични и 9 сборника, в които са включени откъси от съчинения) Ортега става най-издаваният в България испански писател през разглеждания период като изпреварва създателя на „Дон Кихот“ и автора на актуални бестселъри Артуро Перес Реверте. На подобно внимание, макар и в по-ограничен мащаб, се радва и Унамуно: 11 издания (5 монографични и 6 сборника).

Що се отнася до особеностите на преводната рецепция на Сервантес през посочения последен етап, се забелязва следното. Освен че – естествено – неин център продължава да бъде „Дон Кихот“, се засилва тенденцията, забелязана през предишния период, да се представят по-малко известни страни от творчеството на автора, имаме предвид най-вече поезията му. Негови стихове се появяват за пръв път през 1980 г. в антологията „Испанска поезия“, а през 2001 излиза отделна подборка, озаглавена „Сервантес. Караваджо“, илюстрирана с картини на италианския художник. Към поучителните новели на Сервантес традиционно съществува интерес – да не забравяме, че първият превод, свързан с неговото име, от 1859 г, има отношение към „Стъкления лиценциат“. Пълното издание на всичките дванадесет творби се появява през 2004 г.

Що се отнася до „Дон Кихот‘, след 2004 г., до която водим статистика, се появяват следните издания:

„Дон Кихот де ла Манча“. 2 изд. на превода през френски на Д. Симидов от 1939 г. София, Изток-Запад, 2007.

„Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча“. Адаптация Ваня Мичева. София, Дамян Яков, 2008.

„Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча“. Прев. Т. Нейков [4 изд.]. София, Изток-Запад, 2015.

„Дон Кихот“ преразказан за деца от Щефан Март. 72 цветни илюстрации. [София], Византия, [2016].

„Приключенията на Дон Кихот по Мигел де Сервантес“. Автор Иван Голев. [София], Хеликон, 2016.

„Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча“. Адаптация Ваня Мичева. [2 изд.], София, Дамян Яков, 2018.

„Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча“. Прев. Т. Нейков [5 изд.]. София, Захарий Стоянов, 2020.

Във връзка с характера на изданията на „Дон Кихот“ през последния период до наши дни, се очертават две ясно разграничими тенденции. Едната клони към „сериозното“ (литературен канон, академичен подход) и към нея се причисляват преизданията на пълния текст на превода на Т. Нейков от 1970 г. (3 изд. – 2001 г., 4 изд. – 2015 г., 5 изд. – 2020 г.), както и две съкратени версии на същия превод от 1994 г. и 1995 г., предназначени за студенти и съдържащи сполучливо подбран корпус от критически текстове за романа. Останалите издания, които са по-голямата част, представляват много съкратени версии и адаптации, насочени към една все по-млада публика. Именно това представлява втората тенденция – опростяване на романа и насочването му към определен сегмент от масовия читател – деца. В този аспект също има новости – за пръв път се представя перспективата на културата източник с превода на направената от испанец адаптация, тази на Луис Кановас от 2001 г., която си поставя дидактически цели и съдържа съответния апарат за постигането им. Илюстрациите, които по принцип не са новост, през настоящия период са все по-застъпени. Кулминацията в това отношение е цитираното издание на Щ. Март за деца със 72 илюстрации.

В заключение може да се каже, че постепенното ограничаване на присъствието на Сервантес и „Дон Кихот‘ в общата картина на българската рецепция на испанската литература не е изненадващо и върви успоредно с включването на нови имена и заглавия в една твърде тясна в началото област. Това е логичният резултат от процеса на сближаване на испанската и българската култура. Все по-интензивното проникване на испанската литература у нас по никакъв начин не омаловажава присъствието на „Дон Кихот“ и неговия автор. В България те продължават да бъдат класически стойности от първа величина и обект на непрекъснат интерес от страна на всяко следващо поколение, което ги открива и преоткрива.

Литература

ВЕЛЧЕВ, Петър. El Quijote y la literatura búlgara. In: Сравнително литературознание, 1983, бр. 5, с. 15–21.

ВЕЛЧЕВ, Петър. Страдание и величие. В: Български писател, 25 ноември 1997, бр. 22, с. 6.

КОЖУХАРОВА, Стефка. Каталог. Преводи на испанска художествена литература, издадени в България от 1992 г. досега. Университетско издателство „Стопанство“, София 2004.

МЛАДЕНОВ, Стефан. Българските преводи на „Дон Кихот“. In: Златорог, 1927, бр. 5–6, с. 211–221.

РАЧЕВА, Бисерка. Литературен обзор и художествено усвояване. Проблеми на преводната литература от немски език в България. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София 1992.

СТАВРЕВ, Кирил и др. (съст). Испаноезичната книга в България. Библиографски указател 1882-1991. Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, София 1992.

ТРЕНДАФИЛОВ, Владимир. Неизличимият образ в огледалото. Актуална българска рецепция на Англия, англичанина и английската мисъл през XIX и началото на ХХ век, Кралица Маб, София 1996.

Доц. д-р Стефка Кожухарова е преподавател по испански език в Катедра „Чужди езици и приложна лингвистика“ в Университета за национално и световно стопанство, София, България. Научните й интереси са в областта на превода и рецепцията на испанската литература в България, медийния дискурс и преподаването на испански език. Автор е на учебници по испански език, монография, библиографски каталог, множество научни статии и преводи на художествена литература от испански на български език.

Kontakt: skozhuharova@unwe.bg