Антоанета Начева

Настоящата статия си поставя трудната задача да наблюдава, изследва и анализира политическата реч в търсене на останали белези на висок езиков етикет, както и на отговори какви са мотивите на дадени политически фигури да използват определени речеви стратегии в своите изказвания от парламентарната трибуна. За целта ще проследим редица моменти в речта на родните политици, като спазва ли се книжовната норма, върви ли гладко мисълта им, какви изразни средства използват, какво искат да внушат или изказванията им граничат с т.нар. празнословие.

Основното разбиране в социален аспект е българските народни представители да са най-представителната извадка от народа, да проявяват уважение към българския език, към опонентите си в парламента, изразяващи противоположни политически идеи. Тази представителна извадка свидетелства за общуването между българските политици през годините. Общувнаето в Народно събрание обаче разкирва редица езикови и морални недостатъци и пропуски. Нещо повече – често ставаме свидетели на обиди, агресия, жаргони, улична реч и пр. Тази тенденция не спира да се задълбочава и през последните години.

Политикът, който ще бъде обект на нашето изследване е вече бившият член на парламентарната група „БСП за България“ и настоящ член на „Продължаваме промяната“ – Явор Божанков и неговата реч от трибуната на Народното събрание през декември 2022 година, довела до тази рокада.

Явор Божанков е депутат в 44-ото Народно събрание от парламентарна група „БСП за България“, член на Комисията по правни въпроси и Комисията по околната среда и водите. Независим народен представител в 47-ото Народно събрание. Водач на МИР Габрово на предсрочните парламентарни избори на 2 април 2023 г. от листата на Обединение ПП-ДБ.

Обект на анализ ще в настоящето изследване ще бъде именно речта на Явор Божанков от 9 декември 2022 година във връзка с изпращането на оръжие на Украйна от България. Неговата вече бивша партия и парламентарна група „БСП за България“ е лявоцентристка социалдемократическа политическа партия и е прекият наследник на Българската комунистическа партия, учредена през 1919 г. БКП управлява България в продължение на 45 години (1944–1989). Заради своите тесни връзки и близостта си с Русия партията не подкрепя предложението да се изпрати оръжие на Украйна срещу Руската федерация. Именно поради тази причина Българската социалистическа партия изключва от парламентарната си група депутата Явор Божанков – заради различната му позиция по въпроса за изпращането на военна помощ за Украйна. Макар и да не е лидер на политическа партия, неговата реч се явява ключова за политическия живот на 48-ото Народно събрание и последвалите след нея събития.

Не мога да се съглася с тезата, че това решение включва България във войната, по простата причина, че дори съседна Македония изпратиха оръжие много отдавна, Чехия, цяла Европа. Никой не е влязъл пряко във войната не трябва и българските граждани да се плашат. А те се плашат с политическа цел, защото, да, такова настроение има, но нашата работа като лидери, нашата отговорност е да водим българския народ и макар да е трудно, макар, да, хората може да са изградили някакво мнение и ние трябва да водим тях, а не да водим общественото мнение накъде духа вятъра и да опънем платната, за да се понесем по течението на… обществения дебат. Това е исторически момент не само за България, а за Европа. Решението е важно, то е символично. И ще постави България по пътя към своя цивилизационен избор. (смях и възгласи „Браво“) Неотдавна Русия ни обяви за „неприятелска страна“ и то когато бяхме твърде приятелски настроени. Нито оръжия пращахме, нито както казват някои, сме участвали в конфликта, но все пак Русия ни обяви за „неприятелска страна“. И това е тяхното отношение към нас. Няма нищо общо историческата благодарност, няма нищо общо нашето уважение към руската култура с действителността днес и с факта, че Русия е агресор, и с факта, че Русия нападна Украйна, и с в факта, че целият цивилизован свят зае тази позиция. И тук делението на цивилизован и нецивилизован свят е истинско. От едната страна е Русия, Северна Корея, Сирия, Беларус – само диктаторски режими, от другата страна – демократичния свободен свят. Модерните, свободни, демократични държави. Дори Сърбия е заела категорично своята позиция. Дори Сърбия!

Колегите, които говориха преди мен са прави – тази война ще свърши, ще има процес на възстановяване, ще бъде твърде лицемерно България да иска да е част от програмите за възстановяване и развитие, да е част от солидарността тогава, когато се получават пари. Но да не е част тогава, когато един народ страда, стои на тъмно и студено и е подложен на системна агресия. Жени, деца, цивилна инфраструктура, възрастни и млади в момента на минусови температури в Украйна са подложени на системен тормоз, терор и геноцид от Руската федерация. Този дебат в България се води – не знам, може би в България, в някоя друга държава, но само тук. От тук на запад и в свободния демократичен свят такъв дебат няма. Никой няма съмнения коя страна е права и коя страна не е права. Нормално е много български граждани да бъдат объркани, защото дори президентът на Република България Румен Радев, военен и човек с опит каза: „Очевидно е, че Русия ще спечели тази война“. Много медии, сайтове, източници на руска пропаганда и на всякаква дезинформация казват същото нещо. Но девет месеца това не е тъй очевидно. И когато човек пътува, и когато човек се среща със свои колеги от други западни страни – от Германия, от Словакия, от Чехия, от Естония – това също не е така очевидно и такава тема там, наистина няма.

Уважаеми, колеги, без да съм експерт в тази тема се съгласявам само с една теза, изказана до тук, дори и колегите от „Възраждане“ казаха: „След време ще ни съдят за това как сме гласували, какво сме казали“. Такъв ден… Такъв ден наистина ще дойде. Има значение и ще има значение. Може би не само за нас, а и за поколенията след нас, за нашите деца – кой какво е казал в тази зала, как е гласувал и на какво позиция е бил. Аз съм абсолютно убеден в своята позиция, с ясно съзнание какви последствия може да има тя за мен, как може да се разчете, но съм убеден в едно – искам да го кажа от тази трибуна, да остане в стенограмите и ще дойде ден, в който ще разговаряме пак кой е бил прав, ще се носи отговорност… И аз мога да ви кажа едно – Русия няма да спечели тази война!

Българската социалистическа партия (БСП) е лявоцентристка социалдемократическа политическа партия в България. Тя е прекият наследник на Българската комунистическа партия, учредена през 1919 г. На 3 април 1990 г. Българската комунистическа партия се преименува на Българска социалистическа партия. В началото на 1990 г. БКП обявява желанието си да се реформира от партия на демократичния централизъм в партия на демократичния социализъм. В убежденията си и в документите БСП залага на ценностната триада: свобода, справедливост и солидарност, естествено възприети от социалдемократическите партии и Социалистическия интернационал. С новата си програма партията се заявява пред българското общество като нов тип социалистическа партия – съвременна лява партия на обновяващия се демократичен социализъм.

От началото на войната в Украйна БСП е в много деликатно положение заради идеологията си, отритите си проруски убеждения и подкрепата за Русия и руският президент Владимир Путин. „Ябълката на раздора“ в 48-ото Народно събрание стана темата за изпращане на военна помощ на Украйна и речта на техния вече бивш член Явор Божанков. Всъщност БСП изключи от парламентарната група единствения си депутат, подкрепил предложението и позиция „за“ България да предостави оръжие на Украйна. Депутатът беше единодушно отстранен и призован сам да напусне Народното събрание. Божанков се противопостави на партийната позиция от парламентарната трибуна на 9 декември 2022 година. А решението за неговото отстраняване дойде само час по-късно след изслушване на депутата. След изключването си Явор Божанков стана част от „Продължаваме промяната“, като на изборите на 2 април беше водач на листата на коалицията „Продължаваме промяната - Демократична България“ в Габрово, откъдето беше избран и за народен представител в 49-ото Народно събрание.

Доставянето на оръжие за Украйна е в пряк разрез с позицията и идеологията на „БСП за България“. Позицията на Явор Божанков накърнява ценностите и прокараните идеи в тази политическа партия, което е и основната причина речта му да бъде включена в дисертационния труд. Идеологията може да се разглежда като цялостна система от възприети възгледи и идеи, която отговаря на определена социална група, класа или политическа партия и изразява нейните интереси. Обикновено идеологическите възгледи се приемат безкритично, като част от ценностната система на индивида или групата, но и като обяснение на реалността.

Различните идеологии са и теоретични конструкции, които целят да обясняват действителността по достъпен начин. По своята форма са политически теории, достъпни за широката публика. Идеологиите са явление на масовата политика, като първата им поява е през ХVІІІ век с първите масови политически революции.

За първи път терминът идеология е употребен от френския философ Дестют дьо Траси през 1796 година в „Мемоар върху способността за мислене“ като „наука за идеите“, за мисленето и неговите знаци. Идеологията означава възглед, познание, което отговаря на въпроси, които са били предмет на религията, на вярата. До средата на ХІХ век на термина се е гледало като научно обяснение на обществото, докато Карл Маркс не оспорва неутралността на идеологията и я определя като фалшиво съзнание, обяснение на света, детерминирано от определена класова гледна точка. (Baechler 1976; Parenteau, Parenteau 2008)

Съвременната дефиниция на идеологията я насочва към политическа доктрина, базирана на единен принцип на обяснение на реалността и изградена от мрежа от тясно свързани помежду си идеи, приети без критично осмисляне. В развоя на модерните политически революции, започнали от края на ХVІІІ век целта на идеологиите е да провокират масово действие в подкрепа на даден политически проект или убеждение. В случая това е изпращането или не на оръжие и коя страна от воюващите ще бъде подкрепена – Украйна или Русия.

В политическата литература съществуват много различни разбирания за идеологически структури. Идеологиите могат да се разглеждат като индивидуалистки или колективни, или пък като по-ориентирани към публичните или към частните свободи. От друга страна, могат да се разглеждат и като обърнати към традиционното или прокарващи революционни убеждения. Също така като заемащи страната на собствениците или на работниците, като активистки насочени или базирани на участието на субекта в обществените процеси и др.

За всички идеологии, в резултат от френските корени на понятието, използваните наименования завършват с наставката „-изъм” (-isme), като под това се разбира – консерватизъм, либерализъм, социализъм, комунизъм, анархизъм, фашизъм и пр. Но в съвременния български книжовен език се употребяват и производни съществителни от ср. р. като либертарианство, както и съществителни в ж. р. като социалдемокрация или християндемокрация и др.

Типът идеология, засегната тук е социалистическата идеология, макар да се явява много общо понятие. Причината за това е, че социалистическите идеологии са доста разнообразни. На първо място те се родеят с класическия либерализъм като негов по-радикален вариант, но това далеч не е всичко, тъй като следват свой собствн път на развитие. Най-общо основните ценности на социалистическите идеологии могат да се синтезират до социалност и разбирането, че хората преди всичко са социални същества. Също така и до солидарност, която поставя сътрудничеството пред конкуренцията и колективизма пред индивидуализма. И не на последно място социално равенство, което да допълни политическото и класова борба като движещата сила на политиката.

По отношение на развитието на социализма през първата половина на ХІХ век е т.нар. ранен социализъм, който не е така политически ориентиран, колкото обвързан със социална реформа. След 1848 г. най-влиятелна и значима идеология в социалистическите движения става марксизмът. Неговото развитие има пряка връзка с развитието на организираното работническо движение, което води до зараждането в края на ХІХ век и първите социалдемократически партии. В началото на ХХ век се стига до дълбокото разцепление между социалдемократите и комунистите, които съставляват радикалното, революционното крило в социализма. След Втората световна война разделенията се задълбочават, като продължават да се разпространяват и сред комунистите (с еврокомунизма, маоизма) и сред социалдемократите (с появата на „средиземноморския социализъм”).

Разделението и идеологията, които най-пряко се свързват с партията БСП за България“, пряк наследник на Българската комунистическа партия, съвсем очаквано е комунизмът. Комунизмът възниква в началото на ХХ век в качеството си на радикално течение на социалистическият начин на мислене и се позовава на марксизма. Основният идеолог на комунизма е Владимир Ленин, руски марксист. Водената от него Болшевишка партия поема управлението и властта в Русия през октомври 1917 г., като установява Съветска република. Тогава отношението към съветската революция засилва конфликта между реформистите социалдемократи и комунистите (те приемат това име след 1919 г.) Освен това като синоними на комунизъм се срещат и употребите на „болшевизъм” или „ленинизъм”, макар да не са общоприети сред комунистите особено след Втората световна война. Политическата теория на Ленин, който се счита за марксист, видоизменя някои идеи на Маркс.

Основно понятие в политическата теория и разбиране на Ленин е Партията. Партията се третира като „авангард на работническата класа“ (при Маркс комунистите не са особена партия). Това е „партия от нов тип”, способна да действа и нелегално, военно организирана.

Друго основно в политическата теория на Ленин е теорията за империализма, дефиниран като монополистически капитализъм, предвестник на социалистическата революция. Тази революция ще засегне най-вече „слабото звено” на световната капиталистическа система, което Ленин вижда в Русия (докато според Маркс промяната ще започне в най-развитите индустриални държави).

От историческите сведения е известно, че опитът да се премине директно към комунистическа организация, чрез премахване на пазара и реорганизация на управлението, в Русия през 1918-1920 г. търпи провал, още повече тогава в страната има гражданска война. През 1921 г. Ленин разкрива т.нар. „нова икономическа политика“ (НЕП), която се изразява във връщане към пазарна икономика, но се запазва съветската власт. Създаденото съветско общество през 20-те години на ХХ век е става съчетание между пролетарска диктатура и пазарни елементи, което Ленин нарича „държавен капитализъм“, където пролетарската държава остава главният капиталист.

След смъртта на Ленин през 1924 г. неговото място заема Йосиф Сталин. Той става основна фигура на световния комунизъм, като видоизменя комунизма в тоталитарна идеология. А след смъртта и на Сталин през 1953 г. започва детайлно разделение на комунистическите проекти. Главният модел и основен принцип на действие на комунизма в Съюза на съветските социалистически републики (СССР) получава наименованието „реален социализъм“.

Това, на което ще обърнем по-специално внимание, тъй като е по-широко свързано с целите на статията, е същността и характеристиките на сталинизма. Според концепцията си, политиките и начина на управление сталинизмът често се квалифицира като тоталитарна разновидност на комунизма. Йосиф Сталин не разчупва рамката на теоретичния комунизъм, но при него и с решаващото му участие марксизмът е канонизиран и се превръща се в официална идеология, като поставя на преден план и извлича от текстовете на Маркс и Ленин важното за управляващата класа. Сталин се затвърждава позициите си в политическата борба за власт след смъртта на Ленин като привърженик на виждането за „социализъм в една страна“ (така изменя убежденията на Маркс, според когото комунизмът е световен проект, осъществен едновременно в най-развитите страни). Затова защитата на СССР става основното условие за осъществяването на мащабния проект. В сталинизма Партията е основен инструмент за реализацията на този проект, без нея бъдещото му е немислимо. Тя трябва да пази и поддържа своята „чистота“, т.е. постоянно да премахва „враждебните елементи“.

Сталинизмът е канонизиране на официалната идеология на „марксизмаленинизма“, като това означава и че не се позволяват и отклонения от канона (определяни като „ревизионизъм“), референтната истина е официалната гледна точка. Макар идеологически сталинизмът да остава в рамките на теоретичния комунизъм, управленската му практика създава един от примерите на тоталитарен режим: политическата полиция е всевластна, „чистките” са масови и периодични, опозиция не се допуска, съветското общество е поставено на военни релси. След 1956 г. най-радикалните тоталитарни практики на сталинизма са критикувани от новите съветски ръководители, а сталинизмът по същество е обявен за „отклонение” от комунизма.

Както по-рано отбелязахме основният модел на комунизма в СССР започва да се наименованието „реален социализъм“. Идеологически значението на „реалния социализъм“ се свързва с обявено постепенно придвижване към крайната цел – комунизъм като общество без държава и без икономическа експлоатация. Освен това ръководната роля в обществото принадлежи на комунистическата партия, без значение дали формално има и други партии, или не. Като идеологически постулат на „реалния комунизъм“ се разбира и обществена собственост върху средствата за производство (силно ограничена частна икономическа дейност). И не на последно място цялото общество бива възпитавано в комунистически дух чрез идеологическия апарат на комунистическата партия. Неслучайно той присъства навсякъде, просмуква се в литературата, в образователната система, в семейството, в спорта и пр.

Малко по-различни убеждения и идеология от съветския комунизъм има китайският комунизъм, който приема името „маоизъм“. Затова и маоизмът не смята за разгърната теория. Основните идеи на Мао могат да се обособят в няколко основни точки. На първо място основният световен конфликт е между „световния град“ (индустриалния север с два противоположни хегемона – империализма или иначе казано САЩ и социалимпериализма, или СССР). Най-голямата опора на революционнита сили след Втората световна война дава световното село. Основните цели на това подразделение на комунизма са напълно постижими само и единствено чрез възпитание, или т.нар. „културна революция”. Освен това за главна революционна стратегия на маоизма се приема „народната война“.

Другото подразделение на „реалния комунизъм“ отново с малко по-различни идеи е еврокомунизмът, като той оспорва няколко основни негови принципа. На първо място, вместо „ръководна роля на комунистическата партия“, тук внимание се обръща и се набляга на правилото политически плурализъм с постигане на идейна хегемония на левите сили. Освен това вместо „диктатура на пролетариата“ се цели да се постигне широка демокрация за народа, а вместо „център на световния комунизъм“ (СССР) фокусът пада върху „полицентризъм“.

Цялото изказване на Явор Божанков и неговата позиция е в абсолютен контраст с идеологията на неговата политическа партия „БСП за България“. В Народното събрание и в пленарната зала ясно личат настроенията и нагласите на всяка една парламентарна група. По отношение на изпращането на оръжие за Украйна парламентарно представените партии в продължение на месеци са разделени на два „лагера“ – за и против. Проруско ориентираните партии като „БСП за България“ и „Възраждане“, съвсем естествено според своята идеология, се обявиха категорично против. Макар и да не е лидер на нито една партия, речта на Явор Божанков получи много широк обществен отзвук и силно полярни мнения. Поради тази причина тя в включена в дисертационния труд, като основната задача е да проследи как се постигна яркото разделение и как един народен представител успява да убеди останалите си колеги в тотално противоположната позиция от тази на своята партия.

Както казахме по-рано личността на Ленин се свързва като основен идеолог на комунизма, като тогава с обособяването на отношението към съветската революция се засилва конфликта между реформистите социалдемократи и комунистите. А отбелязахме, че през 1990 година БСП обявява, че се трансформира от демократичен централизъм в демократичен социализъм. Оттам следва да проследим и разликите в идеологията на партията преди и след 1989 година и какво точно представлява и в какво се изразява социалдемокрацията.

Най-основно социалдемокрацията съши е свързана с марксизма, а социалдемократи пък се наричат марксистите след 1848 г., когато в Германия е забранен „Съюзът на комунистите“. Социалдемокрацията е политическо течение, което възниква след разделението на II Интернационал в годините на Първата световна война. Онези марксисти, коти не следват болшевиките (комунистите) след 1919 година се наричат социалдемократи. Ключовото събитие, което води до разграничаването на социалдемократите и комунистите е Съветската революция от 1917 година. Социалдемократите между двете световни войни (Ото Бауер в Австрия, Леон Блум във Франция или лейбъристите във Великобритания) са силно привързани към революционните идеи и не изключват революционното насилие в определени случаи. Най-вече в отговор на насилието на буржоазията, която така сама уронва своята законност. Идеологията на „третия път“ социалдемократите виждат в смесената икономика – базирана на ефективността и пазара, но и със силен държавен сектор.

Книгата на Джон Мейнард Кейнс „Обща теория на заетостта, печалбата и парите“, публикувана през 1936 година е икономическата теория, която съответства на идеологията на социалдемократите. Тази теорията дава на разположение на социалдемократите онези идеи, напълно съвместими със социалния реформизъм и силно икономически ориентирани. Под тези идеи се има предвид разбирания, като намеса на държавата в икономиката. Основен приоритет става потреблението като основен двигател на икономическия растеж. И не на последно място се определят механизми за преразпределение на доходите за постигане на социална справедливост.

За да заяви ясно своята тотално противоположна позиция Явор Божанков изгражда речта си на принципа – теза-антитеза-синтез. За да е убедителна и въздействаща едно политическо изказване, то трябва да бъде много добре структурирано. Това е ключова част от риториката и задължително правило. Тази диалектическа структура може да се определи като най-подходяща при реч с цел убеждаване, за постигане на успех. От една страна е налице теза, или собствените възгледи, а от друга – антитеза, или отхвърляните възгледи, тези на опонента, като речта при всички случаи завършва с т.нар. синтез, необходимо заключение, като то е възможно да се изразява и в компромис. Важно е да се уточни, че тези примери не биха били рецепта за успех при всички случаи. Но тук в немалка част от 48-ото Народно събрание преобладаваха именно тези настроения, поради тази причина народният представител е запознат с типа слушатели и е наясно, че точно това е подходящата структура на речта му.

Във философски аспект Хегеловата диалектика се състои от теза, антитеза и синтез. В тази концепция диалектиката е начинът за успешно разгръщане на абсолюта. Според разбиранията на Хегел, всяко едно твърдение (теза) има противоположно на него (антитеза). Когато се сблъскат се получава нова идея, на по-високо ниво (синтез). Хегел смята, че „конфликтът е симптом на развитието“. И именно в синтеза се корени този абсолют. За целта ще разгледаме на първо място макрофилософската представа на Хегел, в която той включва своята правно-политическа доктрина. Тази макрофилософска схема е изградена от:

• Чисто мислене – предмет на чистата логика

• Природата – философията на природата

• Човекът и човешкото общество – феноменологията на духа, философията на историята и философията на правото

През всеки един от тези етапи на макрофилосфската схема основната идея е развитие от една степен в друга по-висока на едно и също нещо, което той определя с различни термини – идея понятие, абсолют, божествен разум.

При Хегеловата диалектика се обособяват три етапа на развитие на духа, където тези, антитеза и синтез имат различни измерения – субективен, обективен и абсолютен дух. При субективния дух развитието се разделя на антропология (теза), феноменология (антитеза), психология (синтез). При обективния дух – право (теза), морал (антитеза), нравственост (синтез). А при абсолютния дух развитието се дели на изкуство (теза), религия (антитеза), философия (синтез).

Етапът, на който ще обърнем внимание е обективният дух. В допълнение трите основни степени на обективния дух се разделят на три подстепени. Правото от своя страна включва собственост, договор и неправо; моралът – умисъл и вина, намерение и благо, добро и съвест, а нравствеността ю, която е и последната му и най-висша степен се разделя на семейство, гражданско общество и държава. Нравствеността е завършекът на това развитие, като тук се стига до истината на субективния и обективния дух. Тя е като непосредствен или природен дух – семейството; относителното обединение на отношенията на индивидите като самостоятелни единици един към друг във формална общност – гражданското общество.

Според убежденията на Хегел държавата е самосъзнателна нравствена материя – обединена на принципа на семейството (теза) и гражданското общество (антитеза). Хегел смята, че единствено абсолютната държава е истинската, защото само абсолютът е основоположник на съществуването и битието. Според Хегел не всичко, което съществува е действително, а оттам и разумно. Следователно, за да бъде действителна една държава, тя трябва да е разумна, т.е. да бъде изградена и да отговаря на принципите на разума. Хегел разглежда държавата не като създадена чрез договорна теория, каквато е философията на Имануел Кант, например. Държавата не се появява, а се развива. Има история, традиции и в нея ярко личи националния дух. Според Хегел „настоящето е връхната точка на миналото“. Основният двигател на държавата е нацията. В неговите разбирания държавата се приема за най-важна, като нейните цели са по-значими от индивидуалните цели на отделния човек.

И не на последно място в разбиранията на Хегел държавата притежава свое собствено вътрешно изграждане – вътрешно държавно право или конституция (теза). Тя е носител на особена структура и е в пряко или косвено отношение с други такива особени структури – външно държавно право (антитеза). А вътрешното и външно право са само част от развитието на общата идея за духа в неговата действителност – световната история (синтез).

Ако трябва да приложим тази философия в речта на Явор Божанков, то ясно се вижда как той заема позицията на редица държави, изпратили „много отдавна“ оръжие на Украйна, като дава пример с Чехия, Сърбия, „дори съседна Македония“ и посочва „цяла Европа“. Божанков подчертава в речта си именно, че целите на държавата са над целите на индивидуалната личност, дори и политическа фигура – „целият цивилизован свят зае тази позиция“. Казусът с изпращането на оръжие за Украйна в речта на Явор Божанков, или иначе казано сблъсъкът между теза – вътрешно държавно право и антитеза – външно държавно право в името на постигане на синтез – световна история, е особено ярко подчертан.

Според Божанков изпращането на оръжие и заемането на страна, не означава пряко участие във войната. Той намесва емоции като страх, за да ги отхвърли посредством поемане на отговорност. Народният представител внушава идеята за лидерство и водачество – нашата работа като лидери, нашата отговорност е да водим българския народ и макар да е трудно. Интересна е употребата на притежателното местоимение нашата, която ясно показва разграничението на народния представител, макар все още част от парламентарната група на „БСП за България“. От друга страна, Божанков характеризира обсъждането и дебатирането по този въпрос чрез няколко метафорични и фразеологични израза - накъде духа вятърът и да опънем платната, за да се понесем по течението на… обществения дебат. Всеки един от тези изрази представя общоприетото разбиране и позиция по въпроса, като под накъде духа вятърът, се има предвид какви са общоприетите настроения и убеждения в страната. Фразеологичният израз да опънем платната, за да се понесем по течението пък показва действие по общоприетите норми и традиции или според преобладаващите в конкретния момент норми, схващания и настроения. Както и да няма противопоставяне на общоустановеното и общоприетото.

По-нататък в речта си Божанков подчертава взимането на решение за изпращане на оръжие за Украйна като съдбовен избор, от изключително значение за страната ни: „исторически момент не само за България, а за Европа. Решението е важно, то е символично“. Цялата реч на Явор Божанков е построена на принципа на контраста – цивилизация – диващина, първичност; приятелски – неприятелски; отговорност – невежество; демократичен свят – диктаторски режим; свобода – ограничения и пр.

Любопитното при речта на Явор Божанков е, че той построява изказването си на базата на атакуваща, контрираща стратегия. Обикновено по отношение на конкуренцията са възможни именно тези две взаимно допълващи се стратегии – атакуващата и контриращата. Те обикновено са насочени към опонентите. Очевидно не и в този случай, тук народният представител „атакува“ своята собствена политическа партия, което генерира повече негативизъм по отношение на позицията на „БСП за България“, отколкото нагласата на нейните реални опоненти. В конкретната ситуация Явор Божанков и „БСП за България“ се превръщат в отявлени противници. Основната цел на тази атакуваща или негативна стратегия е да породи съмнение към противника и на принципа на контраста се създаде обстановка и атмосфера на противопоставяне, което мобилизира собствените привърженици.

Божанков противопоставя нагласата и подкрепата на България за Русия на това, че Москва обяви страната ни за „неприятелска“, малко след като през април 2022 година отказа да плаща доставките на руския природен газ в рубли: „Неотдавна Русия ни обяви за „неприятелска страна“ и то когато бяхме твърде приятелски настроени. Нито оръжия пращахме, нито както казват някои, сме участвали в конфликта, но все пак Русия ни обяви за „неприятелска страна.

Народният представител се стреми да демонстрира обективно отношение към руската държава. Той засяга от една страна, темата за историческата благодарност във връзка с Руско-турската Освободителна война и уважението към руската култура и от друга – лицето на Русия като агресор: „Няма нищо общо историческата благодарност, няма нищо общо нашето уважение към руската култура с действителността днес и с факта, че Русия е агресор, и с факта, че Русия нападна Украйна, и с в факта, че целият цивилизован свят зае тази позиция“.

И в неговото изказване, с цел да се акцентира и подчертае позицията, присъстват повторения: „няма нищо общо“, „и с факта“. Същата роля има и употребата количествената хипербола „целият цивилизован свят“. По този начин Божанков изгражда следващата контрастна двойка – цивилизация – диващина; демократичен свободен свят – тоталитарен режим. Нещо повече, в собственото си изказване той подчертава наличието на такова разделение: „И тук делението на цивилизован и нецивилизован свят е истинско. От едната страна е Русия, Северна Корея, Сирия, Беларус – само диктаторски режими, от другата страна – демократичния свободен свят. Модерните, свободни, демократични държави. Дори Сърбия е заела категорично своята позиция. Дори Сърбия!“.

В своята реч Божанков поставя нa единия полюс – диктаторския режим, а на другия – „демократичния свободен свят“. Демократичните държави често биват характеризирани най-вече от политически фигури с определения от типа „свободни“ и „модерни“, качествени прилагателни имена, чиято цел е да демонстрират движението напред и развитието на всяка една от тях. За да подчертае казаното Божанков използва повторение на частицата „дори“, чиято употреба има определена цел. Обикновено тя служи за усилване, подчертаване на думата, към която се отнася, или на цялото изречение: „Дори Сърбия е заела категорично своята позиция. Дори Сърбия!“.

Целта на този прилаган от него подход е главно да представи в негативна светлина политическия противник и да стимулира опасението от осъществяване на това, което той иска – в случая да не се изпраща оръжие на Украйна и подкрепа на Русия. Главна цел на атакуващата стратегия винаги е поляризацията. Посредством нея от една страна, противникът се атакува, а от друга – личната позиция се представя като противоположен полюс. Обикновено атакуващата стратегия може да се разгърне както директно, така и индиректно, чрез асоциации и внушения. В конкретния пример в изказването на Явор Божанков тя е директна, пряка.

На ниво съдържание атакуващата негативна стратегия позволява компетентността на кандидата да бъде поставена под въпрос и да бъде оспорена. Явор Божанков прави именно това, противопоставя се на собствената си парламентарно представена група, като по този начин отслабва позициите ѝ и я представя в лоша светлина пред реалните ѝ опоненти в пленарната зала. Именно поради тази причина негативната стратегия изисква висок професионализъм и много тънко чувство за мяра.

Освен това този подход понякога е много коварен, тъй като може да се обърне срещу използващите го. Много характерен в такива случаи е т.нар. „ефект на бумеранга“, при който се развиват негативни нагласи и чувства към атакуващия. Причина за това е, че парламентарната група може да използва предходни позиции и становища на Явор Божанков, които са в разрез с по-ранните му изказвания с цел да го злепостави. Това всъщност се случва по време на едно от първите заседания на 49-ото Народно събрание, когато председателят на „БСП за България“ Корнелия Нинова казва по адрес на Явор Божанков: „Един представител на „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“, който напусна групата на БСП и сега е депутат при вас каза „По-скоро ще ми изсъхне ръката, отколкото да гласувам за ГЕРБ. Друг представител от тази група, на ГЕРБ, казва: „По-скоро бих си отрязал ръката, отколкото да подкрепим „Продължаваме промяната“. Аз не знам какво е това състезание да се лишавате от ръце? И сега изведнъж джентълменско споразумение. Какво е това, уважаеми колеги? Коалиция на джентълмени с по една ръка.“

Известен е и „ефектът на жертвата“, идващ от това, че атакуващата стратегия понякога бива оценявана като нечестна и оттам се поражда симпатия към нападания, в случая „БСП за България“. Затова този тип стратегия е задължително да се прилага много внимателно и отговорно, макар много често партии и народни представители да прибягват и акцентират върху нея. Ако обаче говорещият пропусне да обоснове упреците с конкретни факти, рискува много. При добра подготовка противникът бързо може да обърне в своя полза погрешни или изопачени изказвания срещу него. Умелите и компетентни оратори са наясно с този факт и често подлъгват противника да атакува на погрешно място и в погрешен момент. Обикновено “ефектът на бумеранга“ и появата на „синдрома на жертвата“ се предотвратяват чрез прецизиране на атаките и водене на опосредствана контрастна стратегия.

По-нататък Явор Божанков продъжава да изгражда изказването си на принжипа на контрастта, като разглежда две лица на подкрепата – от една страна, програмите за възстановяване на страните заради последствията от войната в Украйна и от друга – подкрепата за Украйна: „България иска да е част...“; „Но да не е част...“. Затова и народният представител залага на темата за солидарността. Сама по себе си солидарността в политическата социология може да се определи като чувство на равенство и единство в разбиранията и взаимна подкрепа. Базирана е на общност от интереси, цели или предпочитания сред хората. Солидарността като термин показва социалните отношения, свързващи хората един с друг. Изразява взаимната подкрепа и разбиране било на едно общество спрямо друго, между отделните индивиди или между по-големи общностни групи. Терминът солидарност отразява степента на близост в социалните отношения и се използва главно в социологията, политиката, а понякога дори и във философията. Освен това, за да засили внушението още повече използва и количествената хипербола „твърде лицемерно“.

Поставяйки въпроса за солидарността Явор Божанков акцентира на общочовешките ценности, като състрадание и емпатия и ги поставя отвъд политическите нагласи и интереси. За целта той залага и на емоционално представяне на украинския народ и на ситуацията там, като прави това чрез възходяща градация или т.нар. климакс. Възходящата градация е риторична фигура, изградена чрез изброяване, степенуване, редуване на еднородни езикови части, а целта от гледна точка на ораторското въздействие е да се повиши чувството и емоцията. Тя е представена от думи или словосъчетания, които се групират в увеличаваща се емоционална и смислова значимост. Възходящата градация е стилистическа и реторическа фигура за изразяване на впечатления от прояви или събития в определена посока за постигане на конкретно емоционално внушение. Притежава стилистически и реторически способности за засилване на речевата експресия чрез взаимосвързани ситуации във възходяща степен: „Но да не е част тогава, когато един народ страда, стои на тъмно и студено и е подложен на системна агресия. Жени, деца, цивилна инфраструктура, възрастни и млади в момента на минусови температури в Украйна са подложени на системен тормоз, терор и геноцид от Руската федерация.“

Възходяща градация е налице при изброяването на пострадалите хора и обекти от руската агресия: „жени, деца, цивилна инфраструктура, възрастни и млади“, като и целенасочено изказването преминава от частно към общо, от полова принадлежност към възрастова такава и от най-слабите представители на населението (жените и децата) към цялото население (възрастните и младите).

Освен това възходяща градация има и при определяне на различните степени на насилие: „системен тормоз, терор и геноцид“, които отново са изброени от най-слабото до най-значителното равнище. Започва се от тормоза, който в правото, социалните науки и психологията се разглежда като умишлено причиняване на силна физическа и/или психическа болка чрез повтаряеми действия от страна на някой. Тези действия най-често са се случват без разумна причина или мотив, а причинителят обикновено е физически, социално, икономически или по друг начин по-силен и по този начин злоупотребява със своята позиция. Страната, обект на тормоз, може да получи временни или трайни травми, физически, емоционални и/или психически. Основното, характерно за тормоза е, че действията имат характера на повтаряемост, не са единични или инцидентни. Дори и когато става дума за единичен случай, характерното за тормоза е, че е съвкупност от много действия, които представляват заплаха, причиняват уплах, страдание и травмират по някакъв начин засегнатата страна.

Терорът (от латински terror „голям страх“) представлява политика на политическа репресия и насилие, предназначена да подчини политическата опозиция. За първи път терминът е употребен за управлението на терора по време на Френската революция. Преди края на XX век терминът тероризъм в английския език често се използва като синоним на терор. Чарлз Тили дефинира терора като политическа стратегия, определена като „асиметрично разгръщане на заплахи и насилие срещу врагове, като се използват средства, които са извън формите на политическа борба, рутинно действащи в рамките на даден настоящ режим. Според Тили терорът варира от „периодични действия на членове на групи, ангажирани в по-широки политически борби към един сегмент в modus operandi (от латински, може да се преведе като „начин на действие“, особен начин на работа за изпълнение на дадена цел) на трайно организирани специалисти по принуда, включително наети от правителството и подкрепяни от правителството специалисти по принуда към доминиращата обосновка за различни, ангажирани групи и мрежи от активисти“.

Според разбиранията на Тили за термина терор той обхваща широк спектър от човешки жестокости. В този спектър влизат примери като използването на екзекуции от Сталин до тайни атаки от групи като баските сепаратисти и Ирландската републиканска армия и дори етническо прочистване и геноцид.

Геноцид (от гръцки γενο – „род“, „племе“ и латинси caedo – „убивам“) е целенасочено и систематично унищожаване, частично или пълно, на дадена национална, етническа, расова или религиозна група чрез убийство на нейните членове; тежко физическо или психическо увреждане на членовете на групата; насилствено възпрепятстване на тяхното възпроизвеждане; причиняване на каквито и да е тежки условия за живот, с цел унищожаването, изцяло или частично, на тази група; насилствено отнемане на деца от една група и прехвърлянето им в друга група.

Божанков поставя мислена граница, с която разделя от една страна Руската федерация и от друга – свободния демократичен свят, като посредата той поставя България – „може би в България, в никоя друга държава, но само тук“. Освен това противопоставителната стратегия продължава да се налага в изказването чрез контрастната двойка прав – неправ: „коя страна е права и коя не е права“.

Изказването на Явор Божанков само по себе си е построено като вид задочен дебат, като той започва с неговите съпартийци, но постепенно преминава и с президента на Република България Румен Радев. Той поставя под въпрос думите на държавния глава и неговата компетентност в качеството му на опитен военен и главнокомандващ българската армия заради различие в позициите. Божанков косвено определя думите на Румен Радев като объркване и заблуда: „Нормално е много български граждани да бъдат объркани, защото дори президентът на Република България Румен Радев, военен и човек с опит каза: „Очевидно е, че Русия ще спечели тази война“. Според разбиранията на

Явор Божанков не е съгласен със становището на държавния глава и се стреми да представи противоположни аргументи, и да изложи други факти и основания, които оборват твърденото от него. За да контролира и насочва атмосферата на дискусията е редно да използва повече средства спрямо противниците си. Това, което прави той от наличните му възможностти е да отхвърли фактите и да отхвърли основанията. Към становището на Румен Радев, Божанков прибавя и медиите, които по думите му са „източници на руска пропаганда и на всякаква дезинформация“. Той открито оспорва фактите, твърдени в Народното събрание и основнанията на онези, които са против изпращането на оръжие в Украйна.

По отношение на медиите според думите на Явор Божанков, може да се разбира, че те редовно се позовават на външни медийни модели. При тези модели се наблюдава предпочитание към етатистки и пренебрегване на граждански ориентирани такива. Но това не е пълната истина, тъй като съдейки по действието на медиите, може да се стигне до заключението, че са водени от някакъв компилативен и неясен по произход модел. Много подобен е например политическия италиански модел на Паоло Манчини. Неговите 4 характеристики сериозно го отдалечават от демократичните стандарти и може да се каже, че напомня българската действителност.

На първо място, медиите са под силен държавен контрол, който е или пряк – държавното радио и телевизия, или косвен – чрез различни форми на субсидиране. Освен това е налице значителна степен на партийна обвързаност на медиите, както и трето – сериозна интегрираност на журналистическата и политическата среда. И не на последно място има сериозна липса на система за професионални и етични журналистически норми.

Отново на принципа на контраста Божанков задочно отговаря на думите на Румен Радев: „Очевидно е, че Русия ще спечели тази война“ с „Но девет месеца това не е тъй очевидно“, като подкрепя това с позицията в т.нар. от него „западни страни – от Германия, от Словакия, от Чехия, от Естония – това също не е така очевидно и такава тема там наистина няма“

В последната част от своето изказване Божанков въвежда и темата за соцалната отговорност на всеки един народен представител и взетите решения в пленарната зала. Съвсем целенасочено засяга важни аспекти като съд, последствия, наказание, за да внуши чувство на задължение у всички народни представители.

Отговорността като понятие се сдобива с гражданственост още преди векове – XVIII в., като най-ранната му употреба се свързва, очаквано, с политиката. Към днешна дата обаче съществуват десетки видове отговорност – морална отговорност, юридическа отговорност, политическа отговорност, административна отговорност, партийна отговорност, служебна отговорност, историческа отговорност, интелектуална отговорност и пр.

Отношението на отговорност е тясно свързано със задължението. Задължението трябва да е поето съзнателно и доброволно. Съзнателното поемане на определено задължение е и поемане на отговорност. С него човек се задължава не просто да извърши или да не извърши определено действие, но и да понесе упреците, санкциите и наказанията от другите, ако с действието или бездействието си наруши порядъка. С това е свързана и основната идея на Явор Божанков в последната част от неговото изказване. В него той се движи от общото към частното, от отговорността на всички депутати към неговата лична: „.. След време ще ни съдят за това как сме гласували, какво сме казали“. Такъв ден… Такъв ден наистина ще дойде. Има значение и ще има значение. Може би не само за нас, а и за поколенията след нас, за нашите деца – кой какво е казал в тази зала, как е гласувал и на каква позиция е бил“. Тази част от изказването му ясно изразява общата отговорност. Със същата сигурност обаче той заявява, че ще поеме и собствената си лична и политическа отговорност: „Аз съм абсолютно убеден в своята позиция, с ясно съзнание какви последствия може да има тя за мен, как може да се разчете, но съм убеден в едно – искам да го кажа от тази трибуна, да остане в стенограмите и ще дойде ден, в който ще разговаряме пак кой е бил прав, ще се носи отговорност…“. Божанков ясно осъзнава последващите събития и думите му точно очертават последвалите събития и изключването му от парламентарната група на „БСП за България“.

Носенето на отговорност е именно това, състои се в изтърпяването на неблагоприятните последици от дадено действие или бездействие, за което един нормативен ред определя задължение. Отговорност се носи винаги за извършването или въздържането от извършване на дадено действие. За да носи обаче отговорност за своето действие или бездействие, човек трябва първо да има свободата да вземе самостоятелно решение и второ, да извърши действието без да има пречки при осъществяването на това свободно взето решение. Иначе казано отговорността предопределя както свобода на волята, така и свобода на действието.

Накрая изказването му завършва с категорично заявяване на неговата позиция: „Русия няма да спечели тази война!“. Именно това е и липсващият контрапункт на споменатото по-горе изказване на президента Румен Радев – „Очевидно е, че Русия ще спечели тази война“.

Литература

АЛФАНДАРИ, Елиезер. Медиите и властта. Журналистиката между свободата на словото и социалната отговорност, АИ Проф. Марин Дринов, София, 2000.

АНДРЕЙЧИН, Любомир, Попов, Константин, Стоянов, Стоян. Граматика на българския език, Просвета, София, 2020.

БУРУДЖИЕВА, Татяна, Канева, Лиляна. Политически маркетинг – теория и практика, Сиела, София, 2007.

ВИДЕНОВ, Михаил. Българска социолингвистика, Университетско издателство „Климент Охридски“, София 1990.

КАНЕВ, Добрин. Николов Ивелин, Канева Лиляна. Учебник по политически мениджмънт 2. Политическа комуникация и предизборни кампании. Фондация Фридрих Еберт, Бюро България, 2012.

ХЕГЕЛ, Енциклопедия на философските науки, Том 3, ЛИК, София, 1998.

BAECHLER, Jean. Qu’est-ce que l’idéologie? Idées, Gallimard 1976.

PARENTEAU, Danic et Ian Parenteau. Les idéologies politiques. Le clivage gauche-droite, Presses de l'Université du Québec, 2008.