Веселка Ненкова

Уместността или неуместността на бележките под линия е тема, която подхранва нестихващи дискусии в сферата на преводаческото изкуство. Чрез нерядко оспорвания подход на обяснителните бележки преводачите и редакторите решават как и до каква степен да помогнат на читателя при прочита на преведените художествени произведения. Посредством теоретични постановки и примери от превода на сръбски език на романа на Милен Русков „Възвишение“ („Uzvišenje“, 2017) ще се опитам да дам отговор на следните въпросите: доколко бележките под линия при превода на художествена литература са необходими или неизбежни и до каква информация би трябвало да се свеждат поясненията в тях?

Обяснителните бележки са смятани обичайно като „срам за преводача“ (ИЛИЕВА, 2015, с. 173; РИБЕЛЕС ЕЛИН, 2003–2004, с. 385) или „неговия провал“ (ЕКО, 2021, с. 97), или са третирани с насмешка и недоверие, може би поради опасността читателят да се почувства „под ерудитското равнище на романа“ (ГЕОРГИЕВ, 2001), но както подчертават Влахов и Флорин (1990, с. 169): „когато при превода загубата на необходимата за рецепцията на текста информация е значителна и е невъзможно обяснението в текста, появата на бележката под линия ще е „един от малкото случаи, когато тя ще бъде не признак за преводаческо безсилие, а грижа на преводача за неговия читател“. Тази теза е поддържал и Леви (цит. по ВАСЕВА, 1989, с. 83), за когото „поясняването е уместно там, където за читателя на превода се губи нещо, което лесно се долавя от читателя на оригинала“.

Донайре (1991, с. 83) определя бележките под линия като ключ за превода, а Илиева (2015, с. 180) обяснява, че при преведените романи, за да бъде разбран авторът, не може да се разчита само на идеалния читател, а главно на умелата работа на преводача, „съответно бележките му са ключ за читателя на превода“. С други думи, в качеството си на посредник между автора и читателя на една преведена литературна творба (АНАСТАСОВА – НЕДЕЛЧЕВА, 1997, с. 535), преводачът трябва да обясни в езика цел онова, което е завоалирано в оригинала, за да не остане то напълно неразбираемо или неясно за читателя (АНАСТАСОВА – НЕДЕЛЧЕВА, 1997, с. 537).

Карапеткова (2016, с. 57) подчертава, че често срещана дилема в работата на преводача е доколко той има правото да разяснява допълнително написаното от автора, ако прецени, че то не е напълно прозрачно. Авторката допълва, че бележките под линия са помощен инструмент, който признава нуждата от доизясняване (2016, с. 58), а Ел-Мадкоури Маатауи (2021, с. 159–160) забелязва, че от теоретична гледна точка бележката под линия е добавен текст, който е чужд на превода, следователно, функцията му не е стриктно преводаческа. В този случай можем да говорим за информативна функция, каквато изпълняват също бележките на автора и тези на редактора.

Гръцката преводачка от испански език Марина-Татяна Рапакулия (цит. по СИМОНОВА-ГРОЗДЕВА, 2016, с. 307) възприема бележките, които предоставя под линия, като своя „дар за читателя”. Поясненията, според нея, са всичко онова, което е търсила и намерила като читател и което иска да сподели с другите реципиенти в целевия език. Ел-Мадкоури Маатауи (2021, с. 159–168) обаче определя всички допълнителни пояснения като „филологически превод“ и подчертава, че те превръщат читателя в един вид ученик спрямо преводача, който го направлява през мъчнотиите на преведения текст; в този случай преводачът не само анулира автора на оригинала, но и упражнява известно наставничество по отношение на своите читатели. Освен това, твърди Ел-Мадкоури Маатауи, тези постоянни намеси създават впечатление, че преводачът знае абсолютно всичко не само за творбата и нейния автор, но и за културата, от която превежда (2021, с. 168).

Застъпниците на теорията за ненужността на бележките под линия се водят от желанието да не се предоставя наготово на читателя цялата информация, за да се провокира неговото собствено разчитане и интерпретиране на авторовия замисъл. Дори и да не отхвърлят напълно полезността на бележките под линия, има автори, които подчертават, че поясненията накъсват ритъма на четене и затрудняват читателя (ВАСЕВА, 1989, с. 213; МАЙОРАЛ АСЕНСИО – МУНЬОС МАРТИН, 1997, с. 151). Трябва да имаме предвид обаче, че има читатели, които игнорират поясненията и просто ги подминават. Нито една бележка не ни задължава да я прочетем. Имаме право да се спрем и да й обърнем внимание, но имаме право и да я пренебрегнем. Преводачът или редакторът не трябва да се възприема от читателя като гуру или гид в дългия процес на възприемане на произведението, а като подпомагащ същия този процес, и читателят е този, който решава дали ще се възползва от допълнителната информация, която му се предоставя, или ще я подмине. Интересно наблюдение прави Ел-Мадкоури Маатаоуи (2021, с. 162), като забелязва, че бележките под линия са по-многобройни при филолозите-преводачи, при които дидактическата ерудиция надделява в процеса на превода, отколкото при преводачи, които не са пряко свързани с преподаването. Твърдението му затвърдява предположението, че ученият не може да се отърси от навика си да направлява и наставлява другите.

Изключително труден за превод, романът на Милен Русков възпрепятства преводачите с колоритния език, използван от автора, с просторечния и често ироничен изказ на героите, с многобройните реалии и препратки към възрожденски произведения и събития, свързани с историята на България. Как да постъпи с тях преводачът и редакторът? Да ги обясни или да остави читателите сами да се справят с тях? Ако за смисъла на някои от реалиите или турцизмите могат да се подсетят от контекста, като например хазна (hazna – blagajna, riznica, kesa), то как обаче биха стигнали до извода какво са гаджали (Gadžali – Turci iz severoistočnog dela Bugarske) без помощта на бележките?

В романа изобилстват препратки от всякакво естество: литературни, исторически, културни, та чак до точни цитати от конкретни произведения, затова и в превода се появяват множество обяснителни бележки под линия. За някои сръбски читатели тези „помощни средства“ в “Uzvišenje” могат да се възприемат като затормозяващи или излишни, но за други вероятно са полезни и крайно необходими за цялостното осмисляне на произведението.

В началото на преведения роман е отбелязано, че само първата бележка под линия е на автора и че всички останали са на издателския екип. В превода има общо 60 текста под черта, между които най-честите се отнасят до български революционери (Ljuben Stojčev Karavelov, Georgi Stojkov Rakovski, Dimitar Opšti, Dimitar Nikolov Asenov, Sava Dobroplodni, Stefan Karadža и др.), на турски султани (Abdul Aziz), топоними (Tophane); литературни произведения (Gorski putnik, Riblji bukvar); турцизми и арабизми, (aba, hazna, kajmakam, mudir, bašibozuk, rezil), както и на абревиатури. Интересното при абревиатурите е, че не се следва единен принцип за изписването и поясняването им, напр. на сръбски е транскрибирано BRCK, а в скоби на български е дадено („Български революционен централен комитет“) и след това отново на сръбски е описано къде е основана организацията, с каква цел и от кого (с. 70); в друга бележка се появява само на сръбски VRO - Revolucionarna organizacija koju je osnovao Levski 1869–1872. Organizacija je podrazumevala mrežu mesnih revolucionarnih komiteta kojima je upravljao Centralni komitet u Loveču (с. 308), а на 78 страница четем в текста: „[…] Marinćo Nikolov, unutrašnji čovek Opštog, u isto vreme i kasir Tojnog komiteta […]“ с пояснение в бележка под линия първо на български: „Тайният български централен комитет (ТБЦК), а след това на сръбски – Emigrantska politička organizacija formirana u Bukureštu 1866“.

Всеизвестно е, че много читатели не обръщат внимание на напечатаното в долната част на страниците, приемат го като излишна информация, която затруднява четенето и помрачава насладата им от развитието на сюжета, поради което Георгиев (2001) смята, че „Обяснителните бележки на свой ред превръщат романа в нещо като движение на кола по днешните софийски улици - от гладкото с “друс” в дупката, от дупката пак “друс” по гладкото и тъй нататък до края на пътя“, но нека не забравяме все пак, че не всеки читател „друсва“ в дупката, ако не иска и не се нуждае от пояснението в бележката, а просто го отминава. Всеки читател следва своята нишка в романа и е твърде вероятно, ако някой гледа на „Възвишение“ само като на художествена измислица, историческите факти или литературните препратки да не са основното, което го интригува, а конкретната история в сюжета. Безспорна е ползата обаче от бележките под линия във „Възвишение“ при поясняването на малко известни факти, които сръбският читател е твърде вероятно да не познава, или при игри на думи, за които той може би не би си дал сметка. Намесата на издателския екип, разбира се, е въпрос на преценка и личен избор относно къде и до каква степен да се предостави допълнителна информация при наличие на неочевидни подробности, които незапознатият с изходния език и култура не би могъл да съобрази, както в песента, която си припява бачо Гичо: „Народний певц / яде агънц’ / край красний шипц’“ (с. 178), поради което в превода четем: „Gle, narodnog pojca / što jede jaganjca/ kraj šipkovog žbunca“, а в бележката е разяснено следното: „Naravno, u originalnoj narodnoj pesmi pravilno se kaže „šipkov žbun“, ali, kao i uvek, Gičo ima problem sa citiranjem originala pa iz sve snage pokušava treći stih da rimuje s prethodna dva te žbun postaje žbunac“ (с. 145).

Симонова-Гроздева (2016, с. 303) отбелязва, че: „При превода на имплицитна информация, от типа на намеци, алюзии и асоциации за литературни, исторически и културни феномени, които се явяват част от литературата и културата на потребителите на изходния език (и част от фоновите им знания), т.е. резултат от влиянието и на извънезиковата среда, възможното експлициране може да стане чрез бележка под линия“, както е в случая с изречението „Jel´ vidiš kakav je to hram Mudričin – što bi reko moj sugrađanin Rakovski - koji su oni izgradili?“ (с. 289), като в бележка под линия е уточнено: „Po Rakovskom, u pitanju je bugarska Minerva / Atina“.

Любопитна адаптация се забелязва при превода на изречението: „Но пък и мисълта человеческа повидимо е много бърза, щото в цялата тая суматоха мен една такава мисъл ми мина през главата, неясна една мисъл, но приблизително такава: че туй е просто като игра на ашици“ (с. 319), където на сръбски играта на ашици се превръща в игра на „Piljci“: „Ali i misao ljudska je brza, jer u čitavoj toj pometnji, palo mi je nešto na pamet, nešto nejasno, ali približno ovome – sve je ovo jednostavno, ko piljci“. Независимо от замяната на една игра с друга, в бележка под линия, за всеки случай, е пояснено, че „Piljci“ е вид детска игра: „Piljci – Vrsta dečje igre“ (с. 262).

Необходимостта да се запазва самобитното, неповторимото и националното от изходния език в езика цел изисква въвеждането на обяснителни бележки, но затрудненията възникват от въпроса кое да бъде изяснено и кое да не бъде? Достатъчно ли е само да се спомене, че Раковски и Димитър Общи са български революционери, или да се добави рождената им дата и с какви други дейности са се занимавали, както четем респективно на страница 13 и 14: „Georgi Stojkov Rakovski (1821-1867) – Pisac, revolucionar, mason i jedna od ključnih ličnosti Bugarskog narodnog preporoda, prvi ideolog i vođa Pokreta za oslobođenje Bugara od Otomanske imperije. Autor je čuvene poeme Gorski putnik prvi put objavljene u Novom Sadu 1857“ и „Dimitar Opšti (1835-1873) – Dimitar Nikolić (Nikolov), rođen u okolini Peći na Kosovu. Aktivni učesnik u Bugarskom oslobodilačkom ratu, kao i u borbi Srba i Krićana protiv Otomanske imperije, ali i u Ratu za ujedinjenje Italije na čelo sa Garibaldijem. Zbog bogate internacionalne revolucionarne aktivnosti dobio je nadimak Opšti. Bio je najbliži saradnik Vasila Levskog“. Често, както в този случай, бележките под линия се превръщат в макрокоментари, в енциклопедични обяснения, които само свръхлюбопитните читатели имат търпението да прочетат от началото до края. Колко ли от редовите български читатели обаче са запознати подробно с цялата тази информация? А и следва да се запитаме дали тя в своята пълнота е крайно необходима за конкретния абзац? Предполагам, че предоставянето на всички тези данни още в първите страници е продиктувано по-скоро от необходимостта да се подскаже на читателя, че трябва да обърне особено внимание на тези личности, защото в романа те се споменават многократно.

Като свръхинформативно може да се възприеме пояснението за Абдул Азис в изречението: „Kažem sebi kako bih i ja tako da se oblačim, tako da se doteram, ko čovek među ljudima, a ne ko kakav azijski podanik, Abdul Azizov ružni sluga“ (2017, с. 133), където се обяснява под линия: „Abdul Aziz (1830-1876) – Bio je 32 osmanski sultаn“. С пояснението или без него, допускам, че не би убягнало на читателя, че Абдул Азис е османски султан, а кой поред е бил прибавя информация, която не е свързана пряко с текста.

Разбира се, бележките, съдържащи повърхностна информация, не могат да се считат за полезни, както и онези, които предоставят прекалено много данни. Трябва да признаем обаче, че и немного български читатели знаят с точност кога е роден и загинал Раковски, Димитър Общи, Димитър Асенов, Сава Доброплодни, Стефан Караджа и др., но релевантното за проследяването на сюжета е, че са революционери.

Измежду всички пояснения за българските бунтовници има и едно, което заслужава специално внимание. В романа се споменава „Učitelj Todor Peev, koji je predsednik revolucionarnog komiteta u Jetropolju“ (2017, с. 143), а в бележката е уточнено редундантно следното: „Todor Peev Stojanov (1842-1904) – Aktivista bugarskog nacionalnog pokreta, novinar i dramaturg“. Данните, които предоставя тази бележка могат да се приемат за ненужни, защото читателят сам може да се досети за тях, тъй като в самия текст се казва, че е председател на революционния комитет. Единствената полза от тях е, че поясняват кога е роден и починал, но това е нещо, което и малко читатели на оригиналния текст знаят, а ако искат да знаят, ще трябва да го потърсят, както впрочем могат да направят и читателите на преведения текст, ако искат да се дообразоват.

Според някои теоретици на превода бележките под линия са необходима добавка за пълноценното вникване в теста, а според други „са суетна демонстрация на ерудиция от страна на преводача и натоварват изданието излишно, и то в епоха, в която справките от всякакъв характер са максимално улеснени“ (КАРАПЕТКОВА, 2016, с. 57–58). Вярно е обаче, че не за всяка затруднена интерпретация на текста могат да се намерят данни на съответния език, които да разсеят съмнението на читателя по отношение на една или друга конкретна справка. Ето защо не бива да отхвърляме или подценяваме усилията на преводачите и редакторите да предоставят допълнителна помощ на читателя при всеки риск от неясно или непълно възприемане на текста. Как би се интерпретирал романът „Възвишение“ от сръбските читатели, които не са запознати подробно с българската история и реалност? Разбираеми ли са турцизмите за тях, когато дори и за съвременния български читател те нерядко създават трудности и остават недоразбрани, като например: „Появил ся е един изедник бегликчия мъчи сюрмасите и от хората по девет кожи дере. […] Някой си помак от Татар Пазарджик, на име Юсуф ага“ (с. 307), на сръбски е преведено: „Pojavio se neki novi beglikčija, neki Jusuf-aga iz Tatar Pazardžika, neki pomak“ (2017, с. 250), а в бележката е пояснено: „Beglik – Naturalni ili novćani porez na ovce I koze“. Вероятно много малко хора в България са способни да обяснят какво е бешлик, интизап и печка джамал, но в оригинала е заложено на интелигентността и досетливостта на читателя, а в превода е обяснено под черта, че bešluk е „Turski srebrni novac od pet groša“ (с. 84), intizap – Opštinski porez na dobitak od prodaje stoke (с. 95), а džamal – Kaljeva peć (с.160).

Да обърнем внимание и на един особен случай, при който в превода се съкращава част от оригиналния текст, но пък се появява обяснение под линия: „Тъй близо 20 години продължило, дума Раковски. Тез обикаляли надлъж и нашир целий Тракийский кър (откъде и име Кърджалия идва — скитник по поле ще рече), пилеюще сичко наред.“. Обяснението за думата кър (поле, равнина), от която произлиза кърджалии, не е дадена в съответния превод на изречението: „Tako je bilo skoro 20 godina, priča Rakovski. Uzduž i popreko su prešli preko čitave trakijske ravnice (odatle im ime Krdžalije – što znači lutalice)“, а в бележка под линия е обяснено, че на български думата кър означава „ravnica“ на сръбски (с. 98).

Ясните препратки на автора и ироничните намеци на персонажа в романа създават предпоставки елементите в някои части от диалога да не бъдат разбрани от сръбския читател, поради което се предоставя информация, която подпомага читателя да разтълкува замисъла на писателя, както се забелязва в обяснителната бележка „Ерген – Junoša“ (с. 217), която насочва към значението на прякора Ергена в изречението: „Naš komad je pored porodice Ergena Nonje, koji je komšija Rakovskom, dole u Kotelu. Ergen Nonja, iako se tako zove, ima ženu i troje dece, da se ne prevariš!“, както и обяснението за манаф в откъса: „ В турските села ся бая мънафи въдят. Да не земат да ни прекарат някои си как спиме… Че тогаз да видиш“ (с. 48), преведено на сръбски по следния начин: „U turskim selima manafi kolo vođe. Da nas neki ne pređe na spavanju. Pa da vidiš onda!“ (с. 41) и разяснено: „Manafi – Turci iz Male Azije, ali autor je namerno dvosmislen, jer je ta reč u bugarskom jeziku takođe i pogrdan naziv za homoseksualce“.

В сравнение с оригинала, бележките под линия предоставят несъмнено повече информация в преведения текст. Какви критерии обаче би трябвало да се следват за изготвянето на пояснителните бележки? Защо някои понятия, антропоними, топоними и пр. се обясняват, а други не? С ясното съзнание, че тази статия поставя за разглеждане въпроси, на които не могат да се дадат еднозначни отговори, в заключение може да се обобщи, че в превода бележките освен необходими са и задължителни в случаите, когато смисълът на изречението или на абзаца е напълно неясен за непознаващия българската реалност читател. Бележките под линия в „Uzvišenje“ предоставят информация, поясняваща географски местности, исторически личности, събития, литературни препратки, игра на думи, имплицитна ирония, значения на антропоними и топоними, както и културно-езикови особености. Можем ли цялата тази информация да я определим като ненужна? Въвеждането на бележки под линия е проява на субективна преценка в резултат на езиковите и културни познания на преводача и/или редактора, а компетентното тълкуване под линия няма как да не се оцени по достойнство от читателите. Сръбският превод на „Възвишение“ е съпроводен с множество обяснителни бележки, обусловени несъмнено от особеностите на романа, а не от самоцелно тълкуване или подценяване на читателската ерудиция.

Литература

АНАСТАСОВА – НЕДЕЛЧЕВА. ANASTASSOVA, Théodora (1), NÉDELTCHÉVA, Zlatorossa (2). Le symbole et la traduction poétique. In: Научни трудове - Филологии, том 35, кн 1, УИ „Паисий Хилендарски“ Пловдив 1997, s. 535–538.

ВАСЕВА, Иванка. Стилистика на превода, Наука и изкуство, София 1989.

ВЛАХОВ, Сергей – ФЛОРИН, Сидер. Непреводимото в превода, Наука и изкуство, София 1990.

ГЕОРГИЕВ, Никола. Смехът на Хашек през сълзите на преводача, 2001. URL: http://liternet.bg/publish/ngeorgiev/m_s/hashek.htm (cit. 23.04.2023).

ДОНАЙРЕ ФЕРНАНДЕС. DONAIRE FERNÁNDEZ, Mª Luisa. (N. del T.): Opacidad lingüística, idiosincrasia cultural, Alicante. In: Biblioteca Virtual Miguel de Cervantes, 1991, s. 79-92. URL: https://www.cervantesvirtual.com/obra/opacidad-lingstica-idiosincrasia-cultural-ndel-t-0/ (cit. 20.03.2023).

ЕКО, Умберто. Да кажеш почти същото. Опити в полето на превода, Колибри, София 2021.

ЕЛ-МАДКОУРИ МААТАОУИ. EL-MADKOURI MAATAOUI, Mohamed. Traducción y notas a pie de página. In: Barr, Anne; Martín Ruano, M. Rosario y Torres del Rey, Jesús (eds.), Últimas corrientes teóricas en los estudios de traducción y sus aplicaciones, Ediciones Universidad de Salamanca, Salamanca 2001, s. 158–170.

ИЛИЕВА, Людмила. Размисли за превода, или за мъките преводачески пред „Зимата на Гюнтер“. In: Преводът – мост между езици и култури. Изследвания в чест на професор Людмила Илиева, УИ „Св. Климент Охридски“, София 2015, с. 169–181.

КАРАПЕТКОВА, Дария. За PReвода, Колибри, София 2016.

МАЙОРАЛ АСЕНСИО – МУНЬОС МАРТИН. MAYORAL ASENSIO, Roberto (1), MUÑOZ MARTÍN, Ricardo (2). Estrategias comunicativas en la traducción intercultural. In: Fernández Nistal, Purificación; Bravo Gozalo, José María (eds.). Aproximaciones a los estudios de traducción, Universidad de Valladolid, Valladolid 1997, s. 143–192.

РИБЕЛЕС ЕЛИН. RIBELLES HELLÍN, Norma. Las notas a pie de página en las versiones al español de las novelas de Patrick Modiano: «la honte du traducteur»?. In: Anales de Filología Francesa, n 12, 2003-2004, s. 385–393. URL: http://hdl.handle.net/10201/785 (11.04.2023).

РУСКОВ, Милен. Възвишение, Жанет 45, Пловдив 2011.

РУСКОВ. RUSKOV, Milen. Uzvišenje, Dereta, Beograd 2017.

СИМОНОВА-ГРОЗДЕВА, Величка. Бележките на преводача под линия – важни или не? (по материал от гръцкия превод на романа „Мисия Лондон” на Алек Попов). In: Societas Classica VІІІ. „Култури и религии на Балканите, в Средиземноморието и Изтока”, УИ „Св.св. Кирил и Методий”, Велико Търново 2016, с. 300–318.

Доц. д-р Веселка Ненкова е преподавател по испански език и литература в Катедрата по романистика и германистика на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, България. Научните й интереси са в областта на сравнителната фразеология и превода на художествена литература. Автор е на две монографии, множество научни статии и преводи на художествена литература от испански на български език и от български на испански език.

Kontakt: veselka@gmail.com