Величко Панайотов

Така заявената тема очертава едно интердисциплинарно изследователско поле, или по-скоро находище, предполагащо прилагането на разнообразни подходи и съдържащо значителен потенциал за добив на интересни научни резултати. С оглед на темпорално-спациалните ограничения тук ще се придържам към по-пестелив изказ с превес на илюстративността пред анализа, привличайки преди всичко оригинални и преводни поетически текстове, т.е. ограничавайки интереса си само в рамките на художествения превод.

За да бъдат по-ясни координатите и векторите в теоретичната база на работата, е необходимо да заявя, че се опирам на идеите на пражкия структурализъм, прилагам съпоставителния метод в интерпетацията на А. Данчев, по отношение на стилистичната проблематика изхождам от постановките на Я. Финдра (Финдра 2004) и Д. Попов (ПОПОВ, 2001, ПОПОВ, 2004).

При изясняване на понятийния апарат е необходимо да се спра на няколко ключови за настоящия текст понятия като фоностилистика, стилема, фоностилема, превод, еквивалентност.

Според Д. Попов терминът фоностилистика е въведен от Ш. Баи през 1909 г. в неговата „Френска стилистика“, в която швейцарският автор разглежда възможностите фонетични изразни средства да изпълняват стилистични функции (ПОПОВ, 2004, c. 16). С времето с натрупването на редица приноси, (напр. на Н.С. Трубецкой) се оформят сегментна и супрасегментна фоностилистика, а в последно време във фокуса на внимание е фонетичният стил / фоностил в смисъл на произносителен стил (С.М. Гайдучик, по Д. Попов 2004, c. 24). Тук под понятието фоностилистика ще имам предвид научна дисциплина изучаваща стилистичната реализация на сегментните и супрасегментните фонетични средства, а под фоностилистична стойност – стилистичния потенциал на дадена стилема реализиран със звукови средства.

Понятието стилема е отдавна в употреба в словашката лингвистика (МИСТРИК, 1997, ФИНДРА, 2004 и др.) и с него се обозначава което и да е лингвистично и екстралингвистично средство изпълняващо стилистична функция. С такова значение ще бъде използвано и тук. Производният термин фоностилема ще използвам със значение „фонетично изразно средство изпълняващо стилистична функция“. Същият термин се използва и от други автори с по-различно значение (напр. канадецът Пиер Леон – „Есета по фоностилистика“ в ПОПОВ, 2001, c. 168).

Приемам формулировката на И. Ликоманова за превода като „...процес на смислово преобразуване на оригиналното авторово произведение в преводаческо произведение и като резултат от този процес“ (ЛИКОМАНОВА, 2006, c. 8). Ликоманова обаче подчертава и още един аспект на превода, а именно като холистичен прочит на оригиналния текст (ЛИКОМАНОВ, 2006, c. 9). Именно тази специфика на художествения превод трябва да се отчита при използването на понятието преводна еквивалентност от въвеждането му в транслатологията от Р. Якобскон през 1959 г. (ЯКОБСОН, 1985) през цялата му еволюция до днес. Докато в преводаческата практика на правни текстове от ЕС или Канада или при превод на номенклатурата в зоологията с голяма доза категоричност можем да говорим за еквивалентност, то при художествения превод еквивалентността е силно проблематизирана, използват се формулировки като преосмисляне, съавторство. Все пак, въпреки противоречията, преводният текст като резултат от преводния процес винаги ще пази връзката си с оригинала без възможност за абсолютно независимо съществуване.

Като цел на съвременния превод често се определя неговата адекватност, в настоящия текст ще се потърси ролята на фоностилемите и фоностилистичната стойност, която те изграждат при постигането на тази задача. Всички лексикални стилеми в стилистичната концепция на Я. Финдра се включват в една макропарадигматична система, изградена от макропарадигмите на безпризнаковите, ноционалните и неутралните стилеми от една страна и на призноковите, експресивно-емоционалните и стилистично оцветените от друга, а фоностилемите като част от съответната лексикална стилема в съответствие с реализираната стилистична функция намират мястото си в тези макропарадигми. Съставляващи фоностилистичната стойност могат да бъдат както сегментни единици (звуковете), така и супрасегментни средства като темпо, ритъм, интензитет, квантитет, ударение, емфаза, логическо ударение и т.н. (при устни езикови прояви). Характеристиките на трите произносителни стила (висок, неутрален и нисък) също могат да бъдат градивни елементи от фоностилистичната стойност, когато текстът е в устна форма. Всеки един художествен текст има собствена фоностилистична стойност, която следва да се съхрани в максимална степен при превод, за да бъде определен преводът като адекватен. В настоящото изследване ще се огранича до художествения стил, като в конкретни преводачески решения потърся примери за запазване на фоностилистичната стойност при поетичен превод от словашки на български.

В поезията звуковете могат да функционират като строителни елементи при изграждането на стилистичния контекст. Тук при подходящ контекст те активират своя латентен емоционално-експресивен потенциал. В този смисъл няма нужда да се спори дали определени звукове притежават определена емоционална окраска, ако се приеме, че това е виртуална, латентна, потенциална тяхна характеристика, която може да се реализира при определени условия. Този потенциал е разнопосочен и зависим от фонетичната същност на конкретния звук. Например на футболен мач ще чуем при оспорване на съдийско решение междуметието „у-у-у!“, а не „и-и-и!“

Дългогодишните изследвания на поетическото творчество са резултирали в относително стройна класификация на звуковите фигури включваща термини като рима, алитерация, асонанс, анафора, епифора, епанафора, симплоке, рефрен, парономазия, звукопис. На техните дефиниции няма да се спирам, само ще откроя като тяхна обща черта ритмизиращата им функция в поетическата творба и свързаното с това повишено емоционално въздействие върху читателя. Ето и някои конкретни употреби на тези фигури в българските преводи на словашка поезия.

Сред най-ярките отличителни черти на поетическата реч е използването на рими, които като звуково явление с ритмизираща функция могат да се причислят към най-разпространените фоностилеми. Поради езиковата асиметрия предаването на рими при превод създава определени ограничения, но в същото време е стимул за създаване на нови смислови акценти в преводния текст. В българските преводи на словашка поезия се открива изобилие от примери за преводачески успехи в римуването при различни типове рими, но тук ще се огранича само с няколко.

В приведените стихове на Л. Новомески се откриват примери за едни от най-често срещаните рими: съседни (plesá – lesa понесен – наесен, lístie – isté сприя – тия) и обхватни (terase – trasie отвънка – тънка) сполучливо преведени от Д. Стефанов. При първата рима за максимално съхраняване на фоностилистичната стойност е допринесло и запазване на интервокалното „с“.

Ако потърсим примери и по-назад във времето, ще ги открием в една от емблематичните творби на словашката поетичност - „Марина“ на Андрей Сладкович в превод на Вътьо Раковски.

Типът рими в превода на В. Раковски е запазен, както и анафорите в комбинация със синтактичен паралелизъм, но специално в стих 41 бих искал да отбележа, че с отварянето на сричките и стъпката преводачът е подобрил мелодиката и е постигнал още по-въздействащо звучене.

За да разширя кръга на преводачите, ще приведа и откъс от „Кървави сонети“ на П.О. Хвездослав в превод на Димитър Пантелеев, където точно са предадени римите: в първия куплет обхватни и съседни, а във втория – кръстосани.

От тази относително кратка илюстрация е видно, че българските преводачи, които са и поети, леко се справят с предизвикателствата на мерената реч и съхраняват в значителна степен римната организация на оригинала.

Сред останалите звукови поетически фигури най-често в изследвания материал се срещат алитерацията, анафората, епинафората и парономазията, примери за някои от тях могат се открият и във вече представените творби (Čierni, čierň, čierny – у Новомески; Možno mi – Аз мога у Сладкович), за други ще приведа допълнителен илюстративен материал.

Пример за епанафора се открива в творбите на Лацо Новомески „Слугиня“ и „Недействителна гостилница“, но в оригинала на второто стихотворение има парономазия (sami – v samote), т.е. преводачът Димитър Стефанов е заменил една поетическа фигура с друга, но запазва до голяма степен фоностилистичната стойност и в преводния текст.

Както често се случва, при изграждане на фоностилистичната стойност на творбите си авторите прибягват до комбинация от различни звукови фигури в едно и също стихотворение, затова ще онагледя това с още едно произведение на Лацо Новомески „Мъдрост“, в превод на Вътьо Раковски.

В представеното стихотворение фоностилистичната стойност на оригинала е изградена от редица звукови фигури: парономазия, анафора, алитерация, рими. При някои от случаите фигурите са запазени, при други са трансформирани, но всички те са адекватно предадени и в превода. При парономазията blud a blúdenie a bludy имаме еднословно съответствие (заблуди) вероятно за да се запази ритъмът. Освен това преводачът си е позволлил повече свобода при превода на последната строфа: огледалният израз kráľ je nahý, že nahý je celý е трансформиран в редупликация (Гол е кралят, гол е кралят). Така е променен ритъмът без да се губи мелодичността. За нейното съхраняване и творческо доразвиване на удожествената стойност допринася и по-сложната рима в края (прозряло – кралят) спрямо римата в оригинала (smelý – celý).

Като емблематичен пример за звукопис в словашката стилистика се дава един откъс от друго стихотворение на Лацо Новомески – „Слънце във водите“ (Slnce na vodách). Тъй като то е преведено сполучливо на български от Димитър Стефанов, ще си позволя да илюстрирам с него тази звукова фигура.

В приведения откъс е запазен използвания в оригинала звукопис – натрупване на думи с еднакви звукове, групи от звукове или срички, но в една творческа рекомбинация: организацията на стиха е преструктурирана, стихът е раздвижен, съхранявайки духа на оригинала, преводачът е постигнал нова изразителност в превода (например šípy bystriny – води стреловити.), успешно е предал открояващи се елементи от звуковия строеж:

dž, z, ž, r дж, з, ж, р; k, t, o – к, т, о; b, l, v – в, л, б макар и словоредно разместени. Предизвикателството на оригинала е прието и отговорът е майсторски превод!

Комбинацията от използваните фоностилеми в превода (анафори, рими и определени звукове: l, n – č, c; л, н – ч) способстват за предаване на идейно-емоционалното съдържание на оригинала без загуби и в българския превод на стихотворението на Иван Краско „Вали, вали...“ (Prší, prší...). Преводът е дело на Димитър Пантелеев, ето и откъс от него:

Трудно е детайлното вглеждане в отделните преводачески сътворби при този летящ поглед, но дори и от тези накъсани кадри се откроява ключовата роля на фоностилистичната стойност при изграждането на оригиналния и преводния поетически текст. Привлечените примери убедително свидетелстват, че благодарение на своите талантливи медиатори словашкото поетически слово има и надявам се ще има своето пълнокръвно българско битие.

Литература

АНТОЛОГИЯ. Антология на словашката поезия. Под редакцията на Димитър Пантелеев, РАКОВСКИ, Вътьо; МАРАНГОЗОВ, Николай. „Народна култура“, София 1966.

ДАНЧЕВ, Андрей. Съпоставително езикознание. Теория и методология. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София 2001.

КРАСКО. Krasko, Ivan. Nox et solitudo. Verše. Slovenský spisovateľ, Bratislava 1997.

ЛИКОМАНОВА, Искра. Славяно-славянския превод. Лингвистичен подход към художествения текст. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София 2006.

Малка звездна музика. Димитър Стефанов. Малка звездна музика. Антология 101 словашки стихотворения. Издателство „Литературен форум“, София 1996.

МИСТРИК. Mistrík, Jozef. Štylistika. 3. vyd. Slovenské pedagogické nakladateľstvo, Bratislava 1997.

ПОПОВ, Димитър. Стилистика. Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“, Шумен 2001.

ПОПОВ, Димитър. Фоностилистика на дискурса. Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“, Шумен 2004.

ФИНДРА. Findra, Ján. Štylistika slovenčiny. Osveta, Martin 2004.

Чешки и словашки поети. Чешки и словашки поети. Антология. Съставители Вътьо Раковски, Димитър Стефанов, Григор Ленков, Пенчо Симов. „Народна култура“, София 1971.

ЯКОБСОН, Роман. О лингвистических аспектах перевода – Избранные работы. Москва: Прогресс, 1985, 361–369.

Доц. д-р Величко Панайотов е преподавател по словашки език, по историческа граматика на словашкия език, стилистика на словашкия език, фонетика на словашкия език и славянска езикова контактология в Катедрата по славянско езикознание на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, София, България. Научните му интереси са в областта на съпоставителното славянско езикознание, славянската лингвистична география, транслатологията, приложението на дигиталните инструменти във филологическото образование. Автор на редица публикации по проблемите на словашко-българските езикови отношения и съавтор на специализирани словашко-български речници.

Kontakt: velpan@mail.bg