Мария Пилева

„Да се твърди, че въздействието на един текст върху двама читатели

от различни култури трябва да бъде еднакво или почти еднакво, означава да се придържаме към един ограничителен възглед за четенето; сякаш в самите

предели на една и съща култура един текст може да бъде ограничен до едно окончателно тълкуване; сякаш един текст се чете, но читателят не чете,

не е активен и мотивиран участник в произвеждането на смисъл“ (HEWSON, 1995, рр. 152–153).

С дистанцията на времето влиянието на текстове върху различни култури и читатели се усложнява и обуславя от промените в културно-историческия контекст, в литературния език, в качеството на преводите. За изясняване на цялостната картина на преводната художествена литература през Възраждането е особено важно да се разглеждат не само големите белетристични форми, но и по-малките. Отпечатани самостоятелно или в българската периодика през XIX век, се откриват редица единични англоезични разкази и повести, изпълнени предимно с религиозни образи, теми, мотиви. Освен по-популярните като „Светлое воскресение“, „Коледна песен“ и др., се срещат още: „Свещта на прозореца“, „Таласъмский зет“, „Златният век“, „Сара и Виктория или Всяко зло за добро“; „Бой с пет исполини“, както и множество кратки преразказани библейски истории – за живота на Давид, Рут и други старозаветни и новозаветни герои. Съдържащи общочовешки добродетели, такива типологично сходни текстове наставляват и възпитават подрастващите. Написани на достъпен език и превеждани от утвърдени книжовници, с напредъка на образователното дело, те достигат все повече читатели и интересът към тях нараства. Преводът на отделни художествени творби „изпълнява също, поне до Освобождението, чисто трактатна мисия: въвежда непознат доскоро в книжнината ни жанр и се стреми да култивира потребност от него [...] Повествованието трябва да е достоверно, за да бъде прието, а художествената измислица остава чужда почти до края на века“ (ТРЕНДАФИЛОВ, 1996, с. 15).

Сред имената на преводачите на англоезични автори се откриват добре познати просветни дейци като Петко Р. Славейков, Димитър Мутев, Иван Богоров, Йоаким Груев, но повечето от тях превеждат през езици посредници – руски, гръцки, немски, френски. Един от първите, владеещи двата езика на високо книжовно ниво, се оказва д-р Албърт Лонг¹, известен преди всичко с работата си в комисията за превод и редакция на Библията на новобългарски език съвместно с д-р Илайъс Ригс, Петко Р. Славейков и Христодул Костович Сичан-Николов, както и с издаването на сп. „Зорница“. Литературното му дело включва и преводи на художествени творби от английски оригинал и подобно на останалите възрожденски преводачи се ръководи от духовните потребности на времето, като основен критерий остава ползата от художественото произведение според преценката на актуалността му.

Още в първата година на мисията си сред българите А. Лонг осъзнава нуждата от превеждане и печатане на брошури и духовна литература – видно от Писмото до секретаря на Тракт съсайъти от 8. 12. 1858 г.: „Религиозните трактати са особено важни за този регион. Ние имаме причина да вярваме, че те ще бъдат разпродадени и четени с интерес“ (превод мой – М.П.)². В същото време Лонг осъзнава трудността за печатане в Ню Йорк и предлага Константинопол или Букурещ, както и самите мисионери за започнат да ги превеждат, тъй като нуждата нараства от ден на ден. След публикуването на превода на „Разговор между двама приятели върху душевни предмети“ (1863), през 1864 г. Лонг превежда и издава две повести – „Колибарската дъщеря“ и „Малечкий Хенрих и неговът бавач“, а през следващата година и романа на Дж. Бъниан „Пътешественикът“, публикуван първоначално на страниците на сп. „Зорница“, а по-късно и в самостоятелно издание (1866). Авторите на повестите не са посочени в изданията на български, нито преводачът, но се потвърждава и в писмата на Лонг, и от изследователите на Българското възраждане, че това е именно той.

Относно авторството на въпросните две повести се наложи щателно изследване на кореспонденцията на д-р Лонг, както и продължително търсене в английски и американски бази данни³ преди да се стигне до оригиналите, поради разликите в заглавията на български: „The Dairyman’s daughter“ – „Дъщерята на млекаря“, най-популярната книга на англиканския свещеник Лий Ричмънд, и до „The History of Little Henry and his Bearer“ на Мери Марта Шерууд⁴ – английска детска писателка, автор на около четиристотин творби, сред най-известните от които е именно историята на малкия Хенри и неговия носач.⁵

След като заминава за Индия със своя съпруг, капитан Х. Шерууд, Мери започва да пише детска литература, основана на евангелското християнство. Тя създава и смесени училища, като първоначално обучава децата в своя дом. Когато обаче открива, че британските учебни материали не допадат на отгледаните в Индия деца, започва да пише свои истории. На усилията ѝ да направи религията по-приятна чрез вълнуващи истории за децата обаче невинаги се гледа благосклонно от църквата и затова получава много критически отзиви. В същото време тя се захваща и с голям проект по Стария завет, за нуждите на който научава иврит (DEMERS, 2004).

Разказът за Хенри е публикуван, когато Законът за хартата от 1813 г. във Великобритания позволява началото на мисионерски дейности в Индия. Мисионерските истории на М. Шерууд стават най-влиятелните от всичките ѝ творби, тъй като „поддържат жив мисионерския дух и увековечават онова бащинско отношение към Индия“ (CUTT, 1974, р. 97). „Въпреки че нейните книги вече не се четат масово, тя се смята за един от най-значимите автори на детска литература от деветнадесети век“ (DAWSON, 2019, pp. 280–281). Когато историята за Хенри бива издадена на български език, вече не е в разцвета на популярността си в чужбина, но е достигнала до десетки народи на техния език – повече от 40 издания с преводи на френски, немски, испански, хинди/урду, китайски, синхалски и др.

Темата за Индия присъства още в старобългарската литература – съчиненията на Йоан Екзарх „Небеса“ и „Шестоднев“, както и в „Сказание за Индийското царство", „Александрията“ и др. (МОРОЗ, 1997, 53–57). В началото на XIX в. Софроний Врачански и Георги Пешаков се обръщат към индийската художествена и философска литература, но най-голям принос за запознаване с индийските реалии имат учебната литература и периодиката от средата на века – сп. „Любословие“, в. „Дунав“, „Цариградски вестник“, „Български книжици“. Почти ежегодно Индия присъства на страниците на сп. „Зорница“ с гл. ред. А. Лонг, който живо се интересува от случващото се в далечната страна (вероятно поради мисионерската политика, която Методистката епископална църква провежда и откриването на мисии в Индия по същото време като в България⁶). В статията „Християнството сравнено с кастата на индийците“ (1866) Лонг обяснява реалиите судръ и брахман; други статии са: „Самомъчителите в Индия“, „Санскритский язик“; „Индийка майка“, „Индийче дете“ (1868); притчовата индийска приказка „Тигрът, дервишинът и лисицата“ (1870). Г. С. Раковски, Л. Каравелов, Хр. Ботев също се докосват до проблемите на далечната страна, откриват се и побългарени художествени текстове като „Индийската хижа“ (1850). Затова изборът на Албърт Лонг да преведе „Малечкий Хенрих и неговът бавач“ има дълбоки основания. Българските издания през XIX в. са общо три, отпечатани в Цариград, 1864; в Свищов, 1891 и в Русе, 1900, което свидетелства за интереса към повестта и влиянието ѝ в българската културна среда.

Сюжетът на книгата за малкия Хенри представя британско момче, което на смъртния си одър обръща в християнската вяра Бузи – индиеца, грижил се за него от раждането му. Шерууд съчетава реалистично и сантиментално, оцветено в романтични багри, докато запознава читателите си с думи на хиндустани – най-разпространеният индоарийски език в Индия и в Пакистан – и описва автентичния индийски живот. В началото малкият Хенри може да говори само хиндустани, но докато учи английски, той опознава и доктрините на християнството – „двете се идентифицират изцяло едно с друго: английският става средството за християнско образование“. Когато Хенри на свой ред учи Бузи да чете, той също го обръща в християнството.

Съсредоточен да предаде коректно посланието на книгата и то да бъде ясно разбираемо за българския читател, А. Лонг решава да постави в заглавието думата „бавач“. Буквалният превод следва да бъде с „носач“ [Bearer]. В една от първите бележки в английските издания⁷ се обяснява значението на bearer – слуга, чиято работа е да носи паланкина, но често наеман да се грижи и за деца. Албърт Лонг обяснява паланкин едва на с. 63 по следния начин: „Носилки, покрити, с които пътуват носени на ръце или на коне. Като Турски Тахтарван⁸, но по-големи да може челяк и да ляга“. Тук използва турцизъм, за да приближи екзотичната реалия до възприятията на българския читател – привлича я към по-близкия изток. Единственото нетипично за българския е м.р. на бавач. Думата в ж. р. е позната на възрожденската аудитория, Найден Геров я описва по-късно в своя речник – „бавачка“ или мома, която бави деца; вайа, дада; няня, нянька (ГЕРОВ, 1895, с. 19). Умалителното „малечкий“ в заглавието говори за нежно и сърдечно отношение на съпричастност към младия герой – на англ. little не притежава този оттенък и стои неутрално в сравнение с българския вариант. Освен в заглавието, умалителни се срещат често и в текста – малешка, Хенрише, а тавтологията „малечък един малешко“ (that little boy) подчертава това, че малкото дете може да извърши голямо дело.

За да не затруднява възрожденския читател и да му представи само колкото е необходимо за обща култура, Албърт Лонг избягва повечето от индийските реалии, като употребява само няколко в целия текст и ги обяснява под черта, за разлика от авторката, която използва над 30 думи на хиндуистани с образователна цел за непосредствено общуване. Освен паланкин в българския превод са пояснени „рупии“ – „Една рупия струва единадесет гроша“ (с. 32) и „каста“ (с. 43)⁹. Останалите лексеми на хиндустани, които в английски са в курсив и изведени под черта при първата им употреба, а при повторно споменаване само в курсив, Лонг превежда с по една дума, търсейки най-близкото съответствие, описателно, а понякога изпуска.

А. Лонг избира да преведе на български puckah – каменна къща; kahuna – с отива да яде, buckshish – с даряваха, като в последните два примера съществителните от оригинала са станали глаголни форми в превода. Други реалии са pangammahs – долни гащи (в англ. пояснено с: trousers – панталони); tiffin (в англ. luncheon – букв. официален обяд) – обядва или вечеря и др.

Топонимите са изцяло транслитерирани: Patna, Dianpur, Bergampur – Патна, Дианпур, Бергампур. По-различно е положението с р. Гунга (р. Ганг) – еднократно в превода на Лонг се споменава, че „индийците я наричат Ганг“ и после отново се връща към формата Гунга, която употребява до края.

В хиндустани има множество думи за социални прослойки: сред които sahib – господар; ajah – слугиня; rajah предадено описателно – с тамкашен владетел. Срещат се и редица религиозни понятия: pujah (в англ. ceremony; offering) – принасяха жертва; gooro – учител; shaster (в англ. the Hindoo religious books) – вашите священи книги. Лонг превежда Musulmans с язичници, вероятно поради цариградската цензура или за да не оскърби някои от близките си мюсюлмани, но се е изгубило противопоставянето на вероизповеданията и се е получило абсурдното твърдение: „Той си мислеше, че и язичниците са също тъй правоверни, както и Християните“ (с. 10).

В българския превод се поставя акцент върху идеята за превеждането на отделни стихове от Библията на хиндустани, за да е по-лесно на Хенрих да разговаря със своя бавач – „думите и язикът ще бъдат тези, които Бузи упротреблява сякой ден, но само ще бъдат написани с Персийски букви“, като почернената част липсва в английския оригинал. Лонг по това време вече се е включил в екипа за превод на Библията на новобългарски език и това е твърде актуален за времето въпрос. Той отваря възможност и за друго, още по-значимо дело – Хенрих „се не задоволи с това, дето прочиташе сам на своего Бузи, нему ся искаше да научи и сами-него да чете“ (с. 58). А молитвата, повторена накрая от Бузи на индустанско наречие, е индиректно напомняне към всеки народ, вкл. и българския, че има това неотменно право – да се покланя на Бога на своя си език, продължение на идейната концепция на Св. св. Кирил и Методий, на Паисий и Софроний.

Интересни наблюдения могат да се направят върху предаването на библейските цитати от оригинала, където се срещат около 40 с указание от коя книга на Библията са взети. Най-същественият въпрос, който възниква при работата с този превод, е от кое издание на Библията са заимствани стиховете или е направен свободен превод за нуждите на съответния художествен текст.

При сравнение с издадените дотогава новобългарски версии – на Петър Сапунов (1828), на Неофит Рилски (1840) и Новия завет (отпечатан през 1867), се стига до извода, че Лонг не е използвал никое отпечатано издание на Библията или Новия завет, а е превеждал за нуждите на съответното художествено произведение, върху което е работил, като, разбира се, е търсил близост с вече утвърдените издания. В случая се наблюдава най-голяма близост с предстоящото издание на Новия завет, върху което работят в екип д-р Лонг, д-р Ригс, П.Р. Славейков и Христодул Костович. Преводът на библейските стихове в повестта не е тясно каноничен, а свободен, което го прави ясен и разбираем за възрожденския читател.

Текстът в двете преиздания на „Малечкий Хенрих и неговият бавач“ от 1891 и 1900 г. е съвсем леко осъвременен, но като цяло е запазена лексиката на А. Лонг, а обемът, стилът и реалиите остават непокътнати. По-съществена промяна се открива в реалията индиец – название на народност, националност. В изданието от 1891 г. при първото споменаване е употребено Хиндуизин, а при повторните – индиец, а в това от 1990 г. става навсякъде хиндузин, като назовава изповядващ религиозна система. Всъщност оригиналът използва неутралното и от днешна гл.т. политкоректно native. А реалията рупия в изданието от 1891 г. запазва съотношението с 11 гроша (както в 1864 г.), но през 1900 г. вече има българско измерение – 2 лева и 10 стотинки.

Може да каже, че Лонг е пионер в областта не само на превода на текстове, а и на стремежа за доближаване на съдържанието към читателя, носител на друга култура. От една страна, запазва общите, християнски послания, от друга, се долавя стремежът подробностите от сюжета да бъдат разбрани от местния читател. Това може да се причисли към новоописаното явление езикова локализация¹⁰.

Преводът на всяка художествена книжка представлява не само развлечение и забава, но и сериозно занятие, важно средство за създаване на обща езикова и естетическа култура¹¹. Това е изключително отговорна работа, изискваща освен отлично владеене на езика, сериозно познаване на детската психология и границите на детската осведоменост, за да се предвиждат и разбират реакциите им, плюс още повече, отколкото при превода за възрастните въображение, артистичност, остроумие, изобретателност, стил (ВАСЕВА, 1989, c. 238–240).

Със своите преводи Албърт Лонг разкрива богатите възможности на езика не само да предава информация, но и да обрисува картини и състояния. Затова с право може да се каже, че тук той е обогатил текста, така че до голяма степен да звучи като писан за българския читател. А след като липсват посочени автор и преводач, естествено се е приемал за част от нашата литература. След направения анализ на превода, на неговите основни характеристики, на проекта, от който е произлязъл, на хоризонта, в който е възникнал, на позицията на преводача, се стига до извода, че д-р Албърт Лонг както с този превод, така и с последвалите художествени преводи, задава стандарт за качество с мисъл за адресата и желание за яснота, чистота и гладкост на изложението, но и за запознаване с далечни култури, нрави и обичаи. А темата за Индия се вписва във възрожденските търсения и отвореност към познанието за и интереса към другия.

Текстът е част от работата по проект 80-10-76/25.04.2023 „Практикум по български език. Семантика. Устойчиви изрази“.

Литература

ВАСЕВА, Ив. Стилистика на превода. София: Наука и изкуство, 1989.

ГЕРОВ, Н. Речник на българския език: Ч. 1 [С предг. от П. Зарев, Л. Андрейчин]. Фототип. изд. София: Български писател, 1975.

Малечкий Хенрих и неговийт бавач. Свищов: Надежда, 1891.

Малечкий Хенрих и неговият бавач. Русе: Победа, 1900.

Малечкий Хенрих и неговът бавач. Цариград: в книгопечатницата на А. Минасова, 1864.

МОРОЗ, Й. Академик Иван Дуйчев за най-ранните сведения за Индия в България. – В: Индия в българската наука: Докл. и съобщения от науч. конф. [София, 6-7.III. 1997 г.]. [София]: Албатрос, 1997.

ПИПЕВА, М. Своето в чуждото, чуждото в своето: Българските преводи на английска детска литература. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 2014.

ТРЕНДАФИЛОВ, В. Неизличимият образ в огледалото: актуалната българска рецепция на Англия, англичанина и английската мисъл през ХIХ и началото на ХХ век. София: Кралица Маб, 1996.

CUTT, N. Mrs. Sherwood and Her Books for Children. London: Oxford University Press, 1974, р. 97.

DAWSON, J. „Mary Martha Sherwood“. Dictionary of Literary Biography. Vol. 163. Detroit, Michigan: Gale, 2019, pp. 280–281.

DEMERS, P. „Mary Martha Sherwood". Oxford Dictionary of National Biography. London: Oxford University Press, 2004.

HEWSON, L. Images du lecteur. In: «La lecture du texte traduit». Palimpsestes. N°9. Paris: Presses de la Sorbonne Nouvelle, 1995, рр. 152–153.

Seventh Annual Report of the Tract Society of the Methodist Episcopal Church. New York 1860, р. 26–27.

SHERWOOD, M. The History of Little Henry and his Bearer. 23-rd ed. Wellington, Salop& Houlston and Son, 1826.

Maria Pileva completed the master's program „Translator-Editor" at Sofia University (2012), specialized in Eberhard-Karls Universitat, Tübingen (2015), and defended her PhD on „Religious motifs in Bulgarian translations of English fiction during nineteenth century" (2016) in the Department of Bulgarian Literature at Sofia University. Her research interests are in the field of literary studies, religion, translation theory. She is the winner of the Union of Bulgarian Translators award for outstanding achievements in the field of theory, history and criticism of translation with her book „Rebellion, Hope, Redemption. The English translations from Bulgarian XIX century" for 2018.

Kontakt: marywinny@abv.bg